— Добре, нападаме. — Пит се пресегна и потупа висотомера. Малката бяла стрелка стоеше отпуснато върху най-долната чертичка. Той включи прожекторите за кацане и видя как водата под фюзелажа закипя, когато индикаторът за въздушната скорост затрептя при скоростта от двеста и седемдесет възела. После взе други наушни слушалки и се заслуша напрегнато известно време. — Сигналите от подводния маркер наближават връхната си точка — съобщи той. — Не е лошо да направим последна проверка на приборите преди кацане.
Джордино въздъхна мързеливо, откопча предпазния си колан и стана, за да вземе и подаде на Пит контролния списък.
— Чети на глас.
Пит зачете подред номерираните измервателни уреди, а Джордино потвърждаваше на глас.
— Нива на горивната смес.
— Проверени.
Докато извършваха тази скучна, но задължителна процедура, Пит хвърляше от време на време по едно зорко око върху морето, което вече беше на петнайсетина метра под тях. Накрая прочете данните и на последния уред от картата.
— Край — заключи Пит и метна през рамо контролната карта на пода на пилотската кабина. — Това повече няма да потрябва на никого.
Джордино се наведе над командното табло и посочи напред.
— Виж звездите на хоризонта право пред нас… те помръкват.
— От натрупаната облачна маса е — кимна Пит.
След малко на линията на черния хоризонт се появи заплашително петно. Пит плавно намали притока на гориво, докато индикаторът за въздушната скорост не отчете сто и двайсет възела.
— Това е вълшебният момент — рече тихо Пит и погледна за миг тъмните очи на Джордино, чието лице, макар и неусмихнато, изглеждаше спокойно и невъзмутимо.
— Дай ми сто градуса на задкрилките — каза Пит. — После иди в главната кабина при другите и поеми ролята на отегчен трамваен кондуктор.
— Ще ги забавлявам с поредица от най-добрите си скучни шеги. — Джордино се пресегна, натисна бутона за задкрилките и го задържа, докато той не регистрира сто градуса. — Довиждане, друже. Ще се видим след забавата. — Той стисна рамото на Пит, обърна се и напусна пилотската кабина.
Вятърът беше насрещен и Пит наклони машината С-54, за да компенсира дрейфа. Когато самолетът се установи на няколко метра по-ниско, той успя да различи височината на вълните на ярката светлина на прожекторите за кацане. Искаше му се да можеше да приводни самолета, без да включва светлини, но това не беше възможно. Още не, още не, повтаряше си той мислено. Още пет километра. Части от секундата щеше да му отнеме да кацне пред маркера и облака мъгла и пак да има останала инерция, която да го закара в района на целта. Въздушната скорост намаляваше под сто и пет възела.
— Хайде, миличък, дръж се, още малко остава.
Пит съсредоточи цялото си внимание в крилете — трябваше да ги поддържа в хоризонтално положение, защото ако някой от върховете им се забиеше в гребен на вълна, самолетът щеше да се превърне в огромна въртележка. Той полека снижи самолета, спускайки се зад редиците от вълни, като се опитваше да се приводни върху задната част на една от тях и да използва наклона й за омекотяване на удара. Витлата изхвърляха огромни струи пръски зад мотогондолите и с първото съприкосновение с водата мъглата започна да обгръща челното стъкло на кокпита.
Разнесе се шум, наподобяващ трясък от гръмотевица, само че още по-силен. Кълбовиден червен резервен пожарогасител излетя от скобите си, мина над рамото на Пит и се блъсна в командното табло. Пит се възстановяваше от шока, когато самолетът подскочи над водата като подхвърлен камък и алуминиевият му корем се удари за втори път. После носът се заби в задната част на една вълна и С-54 спря рязко насред огромен плисък.
Пит загледа замаян мъглата през мокрото челно стъкло. Беше успял. Беше приводнил самолета цял-целеничък. Машината се поклащаше нагоре-надолу върху вълните. Тя щеше да остане така може би минути, а може би и дни — в зависимост от това доколко се е раздрал коремът й. Той изпусна дълбока въздишка и се отпусна, забелязвайки със задоволство, че акумулаторите бяха издържали на удара и поддържаха вътрешността на кабината обляна от мека светлина. Изключи моторите и прожекторите за приземяване, за да пести акумулаторните клетки, откопча предпазния си колан и тръгна забързан към пътническата кабина.
Този път завари много по-уверени на вид мъже. Кроухейвън пръв го потупа по рамото. Всички останали го поздравиха с подсвирквания и ръкопляскания с изключение на петимата „тюлени“. Те вече се бяха съсредоточили в работата си, като отваряха аварийния люк и взаимно си проверяваха екипировката.
— Добре се представи, Дърк — засмя се до уши Джордино. — Аз не бих се справил толкова успешно.
— От твоите уста това е все едно, че съм удостоен със „Синята лента“8 — отвърна Пит и се зае да облича водолазното си облекло.
— Колко време ще се задържи самолетът на повърхността? — попита Кроухейвън.
— Проверих долната палуба — отвърна Джордино, докато нагласяше бутилките със сгъстен въздух на гърба. — Има просмукване, но е съвсем слабо.
— Не трябва ли да пробием дупка, за да го потопим? — настоя Кроухейвън.
