Пит погледна петимата мъже, към които Кроухейвън посочи с палец зад гърба си. Членове на отбраното военноморско съединение. Никой не можеше да отрече, че това беше група от сурови мъже. Те стояха отделно от другите и непрекъснато проверяваха екипировките и оръжията си — едри, мълчаливи и решителни мъже, обучени за битки на сушата и под водата. Пит се обърна отново към Кроухейвън.
— Ами другите?
— Те са подводничари — заяви гордо Кроухейвън. — Не са много онези, които могат да управляват подводница с размерите на „Старбък“, но ако някой може да я върне в Пърл Харбър, това са те. Стига, разбира се, реакторите да си вършат работата. Ако са студени, изобщо няма да успеем да я извадим навреме.
— Един работещ реактор ще имате — увери го Пит и лицето му прие спокойно изражение. В действителност обаче той нямаше как да знае дали подводницата е все още там или дали левият реактор продължава да произвежда атомна енергия. Чакай и се надявай, мина му през ума. Нямаше какво друго да прави, освен да застане лице в лице с препятствията, когато моментът настъпи. — Но ако имате проблеми, изведете хората си оттам преди четири и трийсет.
— Аз не съм герой — каза с печален тон Кроухейвън.
Пит го потупа по рамото, обърна се и тръгна обратно към кокпита.
Адмирал Хънтър погледна часовника си за двайсети път през последния час. После смачка цигарата си, която бе изпушил нервно, скочи на крака и отиде до огромната карта, покриваща изцяло една от стените. Зад него Денвър остана отпуснат на стола си, с подпрени на друг стол крака. Денвър не можеше да излъже нито за миг Хънтър с поведението си на безразличие. Когато пристигна съобщението за движението на самолета, той мигом стана от мястото си.
— Шефе, тук Хлапака. Чуваш ли ме? Ваш ред е — прозвуча гласът на Пит по усилвателя, монтиран в радиоапарата.
Хънтър, наведен заедно с Денвър над радиста, потвърди:
— Тук Шефа, Хлапак. Продължавай.
— Подготвям екип за спиране над мястото. Аз отивам за карирания флаг. Край. — Това беше сигналът на Пит, че започва да снижава до нивото на вълните и ще приводни самолета над подводния хълм.
Радистът отговори в микрофона:
— Трофеят чака своя победител. Край.
— Ще се видим сред победителите, Шеф…
Гласът по високоговорителя секна.
Хънтър грабна микрофона.
— Обади се, Хлапак. Тук Шефа. Край.
Последва мълчание. После гласът прозвуча по-силен и леко променен.
— Извинявай, че се забавих, Шефе. Какви са инструкциите ти? Край.
— Инструкции? — попита бавно Хънтър. — Искаш инструкции?
— Да, кажете ги, моля.
Като в транс Хънтър остави микрофона и изключи връзката.
— Мили боже, те са ни разкрили! — възкликна той механично.
Денвър не можа да прикрие пълната си изненада.
— Това не беше гласът на Пит. — В гласа му се долавяше съмнение. — Сигурно предавателят на Делфи се е вмъкнал в нашата честота.
Хънтър бавно се отпусна на близкия стол.
— Изобщо не биваше да се съгласявам на този безумен план. Сега Кроухейвън няма как да се свърже с нас, след като влезе в „Старбък“.
— Той може да предава с код чрез компютрите за свръзка — предположи Денвър.
— Нима забрави? — попита нетърпеливо Хънтър. — Компютрите за свръзка не бяха инсталирани за изпитването на „Старбък“. Радиото може да работи само на стандартните честоти. Докато морските пехотинци влязат в предавателя на Делфи, той ще следи всяка открита честота по ефира. Дори да не е схванал какви точно са плановете ни до този момент, пак ще разбере, че с него е свършено в мига, в който Кроухейвън започне да изпраща…
— И ще атакува „Старбък“ или ще я взриви — довърши мисълта му Денвър.
Гласът на Хънтър заглъхна до едва доловим шепот.
— Бог да им е на помощ. Той е единственият, който е в състояние да им я даде.
Пит бързо свали наушните си слушалки и ги хвърли на пода на кокпита.
— Негодникът ни прекъсна — ядоса се той. — Ако Делфи се досети какво сме намислили, ще ни сложи капан като едното нищо.
— Особено ми е приятно да знам, че имам приятели като теб — каза Джордино със саркастична усмивка.
— Късметлията си ти. — По лицето на Пит нямаше и следа от усмивка. — Остава вероятността адмирал Хънтър да се моли мисията ни да претърпи провал.
— Няма начин да стане — отвърна Джордино сериозно този път. — Вие, хора, май надценявате оня грамаден жълтоок клоун. Басирам се на бутилка хубаво питие, че ние ще влезем и излезем, преди на него да му просветне, че е бил ограбен от двамата най-велики подводни крадци в Тихи океан.
— Щом казваш.
— Ами помисли само — продължи надменно Джордино. — Никой разумен човек няма доброволно да приводни самолет в глуха доба… освен теб де. Оня тип Делфи вероятно ще си помисли, че ние извършваме само разузнавателен полет. Той няма да заподозре нищо преди разсъмване.
— Харесвам оптимизма ти.
— Мама винаги ми е казвала, че много ме бива в словото.
— Ами нашите пътници?
— Никой не ги е карал насила да идват. Те вероятно седят отзад и си пишат некролозите. Защо да ги разочароваме?
