— Идеята не е лоша — отвърна Джордино. — Само за това бих могъл да ти го заемам от време на време… срещу малка такса, разбира се.
Пит не продължи разговора. Обърна се и погледна през страничния си прозорец морето под тях. Един търговски кораб плаваше на североизток към Сан Франциско. Никъде не се виждаха „зайчета“ — черният океан изглеждаше гладък като огледало. Спокойното море е най-подходящо за нанасяне на удар, но в същото време затруднява определянето на височината.
— Колко още остава до загадъчната ти цел?
— Петстотин мили — отвърна Пит.
— Със скоростта, с която се движи този грохнал кит, би трябвало да стигнем след не повече от два часа. — Джордино подпря крака върху командното табло. — Вече сме на височина три хиляди и шестстотин метра. Кога искаш да започнем снижаването?
— След около час и четирийсет минути. Искам всички до един да бъдат в готовност. Няма да поема никакъв риск с проследяването, докато не стоварим това бебче точно пред входната врата.
Джордино подсвирна тихичко.
— Звучи ми така, сякаш ще трябва да излъчим победител още след първото подаване на топката.
— Друг удобен случай няма да ни се удаде.
Джордино се наведе и потупа с ръка широк измервателен уред в средата на командното табло.
— Можем да разполагаме с време дотогава, докато подводният маркер за отбелязване на местоположението пиука.
Пит погледна към устройството за самонасочване и настрои курса си, докато стрелката зад кръглото стъкло не застана между съответните чертички.
— Колкото повече се приближаваме, толкова по-силен трябва да става сигналът.
— Ти само ни закарай на петстотин метра до мястото — каза с надежда в гласа Джордино — и „Селма Снуп“ ще свърши останалата работа. — Той кимна към малка синя херметична кутия, която представляваше радиозасичащ уред, работещ на батерии, завързан здраво за страничната облегалка на седалката му.
— Сигурен ли си, че „Селма“ е в изправност? — попита го Пит.
— Да, работи — отвърна търпеливо Джордино. — Както вече ти казах, ти само ни закарай на петстотин метра от пиукащия уред и аз ще се приводня над „Старбък“.
Пит се усмихна. Въпреки юношеското си поведение, Джордино беше перфекционист, който винаги се справяше достойно с положението и проявяваше стил, който изумяваше Пит. Той му направи безмълвен знак и вдигна ръце от командното табло. Джордино кимна и пое управлението на самолета. Пит стана от тясната пилотска седалка, излезе от кокпита и отиде в пътническия салон.
Там, сред лукса на частния транспортен самолет на генерала, се бяха разположили двайсетима мъже — вероятно, предположи Пит, двайсет от най-смирените мъже на лицето на земята. Те бяха готови да жертват живота си — по друг начин не можеше да бъдат описани. Вярно, всички бяха доброволци, но изгледите за приключение надделяваха над желанието им за дълъг и плодотворен живот. Всеки от тях беше облечен с черно гумено мокро подводно облекло, с отворен цип, за да може потта от кожата му да се изпарява от прохладния въздух. Зад тях, завързани за товарните халки на пода, лежаха комплекти от водолазна екипировка и различни по форма вързопи. А по-назад във фюзелажа имаше редица от бутилки със сгъстен въздух, здраво закрепени, за да не се разпръснат из отсека по време на кацането.
Най-близкостоящият водолаз — рус мъж със скандинавски черти на лицето — вдигна поглед, като видя Пит да влиза.
— Това е лудост, чиста лудост!
Капитан трети ранг Самуел Кроухейвън имаше вид на много нещастен човек.
— С обещаваща кариера в подводничарската служба трябваше да зарежа всичко, за да се бухна в океана посред нощ.
— Няма голяма опасност. Наистина не е по-различно от това да вкараш кола в гараж — опита да го успокои Пит. — Аз не бих се притеснявал толкова…
Кроухейвън се показа искрено изненадан.
— Като да вкарам кола в… Сигурно се шегувате.
— Приводняването на тази птица е моя отговорност, капитане. На ваше място бих се безпокоял за онова, което ще последва от там нататък.
— Аз съм инженер на подводница — отвърна навъсен Кроухейвън. — Не съм учил за командос.
— Обещавам да не утрепя вас и вашите хора при приводняването — отвърна спокойно Пит. — А Джордино ще ви заведе до „Старбък“. След това ще е ваш ред да се проявите.
— Сигурен ли сте, че подводницата е суха отвътре?
— Като изключим предния торпеден отсек, тя беше суха, когато я напуснахме.
— Ако нищо не е докосвано, можем да изпомпаме водата от торпедния отсек и в порядъка на четири часа да я приведем в действие.
— По график имате четири и половина часа. Това ви предоставя безопасно резервно време от трийсет минути.
— Не е много.
— Ами само с толкова разполагате.
Кроухейвън поклати тъжно глава.
— Самоубийство, това е!
— Вие естествено разбирате, че има вероятност да не влезете в подводницата без бой.
— Както вече казах, аз не съм командос. Затова поканих тези стоманенооки убийци от „тюлените“.
