Тютюн полностью

Той я погледна отново, обезпокоен и замислен. В гласа й долови равнодушие и отпадналост, трепет на мъчителна неврастения, някакво отчаяние и някаква отчужденост, в които прозираше пак печатът на близка и неизбежна гибел. Тя бе осъдена душа, изхабено същество от стария свят, който загиваше.

А Чингис почувствува странна мъка от всичко това, защото си представи момичето преди дванадесет години. И когато излизаше, той каза:

— Ти трябва да направиш едно усилие и да се върнеш към труда и професията си… Това е единственият път да се излекуваш.

Тя отговори с изкуствен глас:

— Ще го направя, разбира се.

А после съзна, че това бе невъзможно и ръцете й затрепераха отново.

Тя съзна това още по-ясно след няколко дни, въпреки грижите, с които Чингис я заобиколи. Той усвои навика да идва често у нея. Мъчеше се да я разсее, като й разправяше анекдоти за коварните съюзници в Отечествения фронт и хамелеоните от Медицинския факултет. Той правеше това през късите вечерни часове, в които почиваше от трескавата работа около санитарната подготовка на частта си за фронта. Понякога при тях идваше да побъбри и Павел. Отношението на двамата мъже към нея бе твърде различно. Чингис не познаваше жената, която бе вилняла десет години между Немския папиросен концерн и „Никотиана“, а Павел я познаваше. Чингис виждаше у Ирина спомен от младините си, който го вълнуваше, а Павел — вдовицата на брат си, с която трябваше да се постъпва едновременно коректно и строго. Ирина усещаше горчиво тази разлика. Но за нея — потъващо в тиха лудост и неврастения същество — двамата мъже бяха незаменими. Те й се струваха като последната опора, последната греда, за която се държеше. И затова приближаващият ден на тяхното заминаване за фронта я изпълваше с тъга и безнадеждност.

Чингис бе женен и една вечер Ирина настоя пред него да доведе съпругата си. И Чингис я доведе. Тя бе милосърдна сестра, партийка и ятачка на партизани — ни грозна, ни красива, природно интелигентна и здрава като скала жена, която с риск на живота си бе крила и превързвала нелегални. Контрастът между Ирина и нея бе поразителен, а пропастта, която ги разделяше — бездънна. Те се държаха много любезно една към друга, но не можаха да се сприятелят.

На връщане към къщи жената на Чингис каза:

— Видях твоето чудо… Болна и негодна за нищо жена.

— Сърдиш ли се, че ходя у нея? — виновно попита Чингис.

— Не. Ти можеш да ходиш у нея колкото искаш… Това й помага.

Чингис улови нежно жена си под ръка. Той я обичаше сдържано, без афекти, по особен начин — така както комунистите обичат верните си жени, с които са делили трудностите на борбата и рисковете пред смъртта. А тя имаше пълно доверие в него и чувство на такт, с което му прощаваше леките главозамайвания пред красиви жени. Като повървяха малко, тя произнесе:

— Мисля, че тази жена не е равнодушна към Павел.

— От какво заключаваш? — попита Чингис.

— От начина, по който го гледаше… Но и това няма да я спаси. Павел не иска да й даде нищо и тя го съзнава много добре.

Чингис остана поразен от острата наблюдателност на жена си.

— Да, така е!… — произнесе той след малко. — Но всичко е възможно… Животът и хората са безкрайно сложни.

— Така ти се струва. Тя е само сянка на жена.

— Да!… — съгласи се Чингис с известна печал. — И това ще я завлече.

— Човешки работи — произнесе жената.

И тя почна да мисли за програмата на утрешния ден: за опашките, готвенето, трите си деца и партийното събрание вечерта. А това я накара да почувствува равния и велик патос на всекидневието и любовта, която изпитваше към мъжа си. Тя се притисна на свой ред към ръката му.

Животът се успокои и Новият свят с бързи крачки тръгна напред. Циментът на комунистическата партия просмукваше и превръщаше Отечествения фронт в неразбиваем монолитен блок. Почваха реорганизация и строителство наред с тежкото напрежение, което изискваше фронтът. Бомбените ями изчезваха, улиците се почистваха от повалените стълбове, сринати тухли и разкъсани жици. По главните артерии весело зазвънтяха трамваи, а на площадите гърмяха високоговорители, които съобщаваха за победи на фронта. Продоволствието в ограбената от немците страна бе лошо, липсваха обувки и дрехи, но народът не чувствуваше трагично това, защото бе опиянен от свободата си. По улиците продължаваха да минават съветски колони от моторизирана артилерия, танкове и катюши, поздравявани с нестихваща радост от бедно облечени хора.

До тръгването на новосформираната дивизия за фронта оставаше само една седмица и другарят генерал-майор Морев, който щеше да я командува, взе с големи угризения една нощ и половин ден отпуска. След като бе отказал да издействува на болната си снаха паспорт за чужбина, той искаше да я отведе при майка й, както и да уреди някои неприятности в родния си град, причина на които бе дръзкото и реакционно поведение на баща му.