Ирина седна в колата, облечена в просто манто от червен плат и забрадка от сива коприна. Нещо бе подкопало неуязвимата й досега красота. Лицето й бе восъчно-бледо, очите — хлътнали, погледът — угаснал. Тя не бе дори елегантна. Мантото и забрадката принадлежаха на прислужницата й. Павел седна от лявата й страна. Той бе в цивилен костюм, светло пардесю и каскет. Сега враговете се бяха свили в черупката си и генералът от съпротивата пътуваше без верния си телохранител. Той бе също малко отслабнал от денонощната работа в Централния комитет и Военното министерство.
Колата потегли, излезе на площада и зави по широкия булевард, огрян от меко есенно слънце. По небето се рееха бели разкъсани облачета, а къщите, паважът и пожълтелите кестени бяха забулени с лека, прозрачно-синкава мъгла, която стоеше още от сутринта.
В това време от долния край на булеварда с главоломна бързина и виещ мотор се зададе нисък „джип“. В няколко секунди джипът стигна до площада пред Народното събрание и без да намалява скоростта си, направи невероятен завой от сто и осемдесет градуса. После той тръгна бавно и спря пред една къща с желязна ограда. Неколцината пешеходци, които пресичаха булеварда, избягаха ужасени на тротоара. Цирковият номер доказа голямата стабилност на машината и пияното състояние на човека, който я управляваше. От джипа слязоха един кандилкащ се американски офицер и красива, но повехнала вече жена с мургаво бедуинско лице. Жената се смееше високо, неприятно и малко изкуствено. Тя също беше пияна. Кандилкащият се офицер я улови под ръка — не от учтивост, а просто за да не падне сам.
Колата на генерала от съпротивата се изравни с тях и лицето на Зара замръзна от цинична изненада. После тя се разсмя пак и викна вулгарно:
— Значи, ти пак успя да се наредиш!…
Ирина равнодушно извърна глава. Тъжната компания остана назад. Павел попита:
— Откъде те познава тази жена?
— Това е Зара, за която си чувал от майка си… Служеше в търговското разузнаване на Борис. Беше приятелка на първата му жена.
— И сега разузнава за американците?
— Може би да.
— Прилича на уличница.
— Не я ругай, защото аз не съм по-добра от нея — каза Ирина. А после добави замислено: — Ти трябваше да ми издействуваш паспорт… Така нямаше да се червиш от мене… Може би и самата аз щях да се чувствувам по-добре.
А той отговори откровено и грубо:
— Да, в чужбина ти щеше да се чувствуваш по-добре.
— Защо не го направи? — тъжно попита тя.
— Има много причини за това. Изслушай ме и се опитай да разбереш!… Когато излизам от къщи и минавам покрай мъжете, които стоят на пост, усещам зад себе си мрачния им поглед. Те мислят: „Нашият генерал вечеря и развежда с колата си тази жена… Затова ли се бихме?“ Те са прости, сурови и честни хора, които не познават сложността на нашите чувства. Те няма да забравят никога избитите си другари, глада и лишенията в планината. Имам ли право да не държа сметка какво ще помислят за моите отношения с тебе?
Тя отговори:
— Не.
Колата бе излязла от града и наближаваше дефилето. По склоновете на Витоша, обагрени с петна от кармин, изпъкваха урви и сипеи, потънали във виолетови сенки или огрети от мекото есенно слънце.
Той продължи:
— Когато във връзка с паспорта отидеш при другаря Лукан Никодимов, комуто ще телефонирам да те приеме, той ще те покани учтиво да седнеш, но ще те измери с пронизващия си леден поглед от глава до пети… Този човек знае всичко за тебе. През ръцете му са минали документите за престъпленията на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. А през дълги години на нелегална дейност животът му е висял на косъм пред агентите на света, към който принадлежиш ти… Може би в тоя момент ще си спомни мъченията, на които е бил подложен в полицията, и зверски избитите си другари… Той ще изпълни хладно молбата ми да ти даде разрешение за паспорт… Но бих ли могъл да приема равнодушно онова, което ще помисли за мене?
А тя отговори пак:
— Не.
Колата навлезе в дефилето. От Витоша повя хладина. Той подзе отново с горчив, но спокоен глас:
— Представи си партийно събрание от мои другари… Някой става и пита какво означава покровителството на една жена, замесена в аферите на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. Аз давам някакви обяснения, след които настъпва мълчание… Да, тежко, оловно мълчание, което в събранията на нашата партия значи много. Никой не се опитва да ме опровергае или подкрепи, но мълчанието остава… Бих ли могъл да го понеса?
Тя попита внезапно с хрипкав глас:
— Защо ми говориш всичко това?
— За да ме намразиш — отговори той. — За да видиш, че нищо не мога или не искам да направя за тебе… Така ще ти стане по-леко.
— А спомняш ли се онази нощ?
— Коя нощ?
— В Чамкория. — Тя се разсмя механично и тихо. — Когато беше нелегален и Отиваше в планината… Когато скъса телефонния шнур, за да не бъдеш издаден, и си позволи безпътството да побъбриш няколко часа с една жена от враждебния свят.
— Светът беше враждебен, но не и жената — каза той меко.
— Да, аз си въобразих, че ти може би усети това.
— А защо си само въобрази?
— Защото и тогава ни разделяше пропаст както сега.
