Рентгенът в болницата показа множество фрактури. Китката трябваше да бъде наместена, преди да се гипсира. Лекарят обясни колко спешен е случаят и ги увери, че ще направят всичко възможно да облекчат с райски газ болката по време на манипулацията. Малкият Джошуа отказа да вдиша нещото със странна миризма, което му пуснаха през тръбата, и неведнъж сваляше маската.
Не плака по време на манипулацията. Лежеше съвсем неподвижно и слушаше в безмълвен захлас приглушеното потракване на натрошените си кости, докато лекарят натискаше и дърпаше китката му. Една медицинска сестра залепи на тениската му стикер с похвала, че е храбър пациент. Джошуа я увери, че не иска лекарства. Беше си добре.
Отначало медицинският персонал отдаде поведението му на шок, но майката на Кейн знаеше, че става дума за нещо повече. Настоя да направят изследвания на сина й. Кейн и до днес не знаеше откъде бе намерила парите за изследванията. Най-напред лекарите решиха, че нещо не е наред с мозъка му. Той не проплака, докато дупчеха кожата му с игли. Чувал беше думата „тумор“, но не знаеше какво означава. Скоро изключиха вероятността от някакво образувание в мозъка. Новината зарадва майката на Кейн, но тя продължаваше да се тревожи, затова направиха още изследвания.
Година по-късно Кейн беше диагностициран с рядко генетично заболяване — вродена аналгезия. Рецепторите за болка в мозъка му изобщо не функционираха. Малкият Джошуа не изпитваше болка и никога нямаше да изпита. Кейн си спомни как в кабинета на лекаря майка му беше посрещнала новината със смесица от радост и страх. Радваше се, че синът й няма да познае физическата болка, но въпреки това се боеше. Кейн още си представяше майка си на онзи стол в лекарския кабинет. Беше облечена със същата синя рокля, с която беше и в деня, когато той падна от дървото. И имаше същия уплашен поглед.
Кейн се бе наслаждавал на всичко това.
Чу зад себе си клаксон, който го подкани да потегли и го върна в настоящето. Час по-късно беше в Бруклин. Изключи двигателя, слезе от колата и изпрати местоположението си на своя човек.
Кейн щеше да бъде предупреден веднага в случай на обаждане до Нюйоркската полиция.
Мина покрай редици еднакви триетажни къщи с дворове, обитавани от хора от средната класа. Оградите бяха прясно боядисани. Стигна до дома на човека, който се казваше Уоли Кук.
Лицето на Уоли фигурираше на дъската в „Карп“ като техен първи избор за съдебен заседател — предпочитаха го пред всеки друг. Беше убеден либерал, който даряваше печалбата от бизнеса си на частен детектив на Съюза за защита на гражданските свободи, а през уикендите тренираше детския отбор по бейзбол.
Кейн не можеше да разчита, че прокурорът ще възрази срещу избора на Уоли, а беше прекалено опасно той да влезе в журито. Освен това Уоли намаляваше шансовете на Кейн да попадне сред избраниците на защитата.
На алеята пред къщата бяха паркирани микробус и автомобил. Прозорецът на първия етаж светеше. Жена на трийсет и няколко години крачеше из стаята, прегърнала бебе. Уоли ги доближи, целуна жената и се изгуби от поглед. Кейн извади ножа си за филетиране и се запъти към входната врата.
Прегледах останалите файлове по делото на Соломон за по-малко от два часа. Голяма част можех да преценя с четене по диагонал. Показания на полицаи, които разказваха за извършването на ареста, дълги криминалистични доклади, свидетелски показания. Имаше няколко основни улики.
Обаждането на Боби Соломон на спешния телефонен номер, направено в 0:03 ч. Разполагах не само с препис, но и с аудиозаписа. Боби явно беше изпаднал в сляпа паника, давеше се в сълзи, гняв и страх и в огромната си лична загуба. Всичко това се долавяше в тона му.
Централа:
Соломон:
Централа:
Соломон:
Централа:
Соломон:
(плач)
Централа:
(шум от трошене на стъкло и препъване)
Соломон:
(Соломон изпуска телефона)
