— Дадено — съгласи се Руди.
— Страхотно. А сега какво друго не си ми казал за делото?
— Нищо, кълна се. Прочети документите. Отново ти се извинявам за съдията. Не че щеше да остане тайна. Рано или късно щеше да научиш — още щом стъпиш в съда. Виж, според мен Боби е невинен. Усещам го. Знаеш ли колко рядко ми се случва? Готов съм на всичко за това хлапе. Прочети документите и ще се увериш, че защитата ни е стабилна. Звънни ми сутринта. Очаква ме избор на съдебни заседатели в девет.
Затворих. И се запитах докъде беше склонен да стигне Руди, за да спаси клиента си.
Пръстите ми се плъзнаха по тъчпада и на екрана се появиха файлове. Нямаше интернет браузър, нямаше никакви приложения, само тези файлове. Общо пет. Показания и клетвени декларации. Снимков материал. Криминалистични експертизи. Свидетелски показания на защитата. Вещи лица на защитата.
Взех молив от бюрото и го завъртях между пръстите си. Помагаше ми да мисля, не знам защо. Освен това поддържаше сръчността на ръцете ми. Преди да стана адвокат, вършех всякакви измами. Някои изискваха умение да отмъкна портфейл, връзка ключове или мобилен телефон. Баща ми все повтаряше да поддържам ловкостта на пръстите си — което означаваше упражнения за рефлекси и бързина. Затова мислех по-добре, ако вземех молив или чип за покер и го плъзгах по кокалчетата на пръстите си.
Първите три файла съдържаха аргументацията на обвинението. Файловете, озаглавени „Свидетелски показания на защитата“ и „Вещи лица на защитата“, съдържаха материалите, събрани от „Карп“. Повечето адвокати биха посегнали първо към материалите на обвинението, биха отворили становищата и клетвените показания и биха ги прочели дума по дума. Всяко едно е отделна история. Спомените на конкретен човек. Взети заедно, те изграждат цялата история — версията, в която обвинението щеше да се опита да убеди съдебните заседатели.
Най-лошото на такива разкази е, че обикновено не са надеждни.
Моят подход е малко по-различен. Истинската история е в снимките. Снимките от местопрестъплението не лъжат. Те не са свидетели и не могат да допуснат грешка, не могат да скрият истината. И ми помогнаха да си представя какво обвинение срещу Боби Соломон щях да изградя, ако бях прокурор. Когато се води процес за убийство, не е достатъчно да знаеш каква ще е защитата ти — трябва да предвиждаш ходовете на обвинението и да се подготвяш за тях.
Снимките се заредиха на екрана като галерия. Имаше и едно видео. Пуснах го.
Екранът стана черен и за момент си помислих, че не се е заредило както трябва. После установих, че е от охранителна камера пред нечия входна врата. Виждаше се улицата долу. Мъж със суитчър и черни джинси се качи по стълбите към входната врата. С наведена глава. Не откъсваше поглед от дисплея на айпода си. Преглеждаше някакъв списък. Бял кабел свързваше устройството със слушалките. Мъжът спря на вратата и когато тя се отвори, леко повдигна глава. Достатъчно, за да видя зърнисто изображение на бледо и слабо лице и края на големи тъмни очила. Мъжът изчезна от кадър, вероятно беше влязъл вътре.
Таймерът показваше 21:02.
Видеозапис на Боби Соломон, който се прибира у дома малко след девет.
Изключих видеото и се върнах на снимките. Още от първата личеше, че някой от прокуратурата е присъствал на местопрестъплението. На първата група снимки се виждаше входната врата. Умно.
Обикновена дебела дървена врата. Боядисана в тъмнозелено, и то неотдавна. Снимките бяха направени в онази нощ и прясната боя лъщеше на ярката светкавица. По средата имаше масивна месингова топка. Близък план на топката показваше, че е в безупречно състояние. Боята край нея не беше издраскана. Ключалката не беше повредена. Вратата бе напълно невредима.
При положение че на горния етаж имаше двама убити, снимките на най-обикновена врата надали бяха най-важното за нюйоркските полицаи. Тяхната цел беше да заловят убиеца. Всяка минута, която прекарваха на местопрестъплението, би трябвало да обслужва точно тази цел. Нагласата на прокуратурата е друга. Те искат да се уверят, че след залавянето му убиецът ще бъде осъден. Част от целия процес е да предвидиш евентуалната стратегия на защитата — че Ариела Блум и Карл Тоузър са били убити от външен човек — и да я пресечеш още в зародиш.
Входната врата беше невредима.
Отворих следващите снимки. Това беше началото на историята. Поредица снимки, направени в антрето, дневната, кухнята, коридора на втория етаж, стаите за гости — във всяка стая, където нямаше два трупа.
Интериорът беше сходен в цялата къща. Модерен. Минималистичен. Всичко беше в бяло, сиво и бежово. С отделни цветни акценти тук-там. Пурпурна възглавничка върху сивокафеникаво канапе. Абстрактно червено платно на стената в кухнята и импресионистичен пейзаж в пастелни сини нюанси над бялата камина в дневната. Всичко изглеждаше безупречно чисто и подредено. Като къща от каталог. Нямаше личен отпечатък. Нищо не показваше, че вътре живее млада двойка. Може би заради професията си просто не се задържаха у дома.
