В две от крилата имаше дрехи на Ариела. В третото намерих намачкано спално бельо. Вероятно преди е било сгънато, но ченгетата бяха претърсили всеки сантиметър от къщата за оръжието, с което е била убита Ариела. Измъкнах един чаршаф и го постлах върху петното, после го сгънах още веднъж. Харпър легна отгоре. Аз до нея. Спогледахме се. Харпър се усмихваше. Не я бях виждал, след като приключихме един случай около година по-рано. Бях прекарал многобройни часове с нея — работехме заедно, разговаряхме, вкопчвах се в седалката на колата й от страх за живота си, докато тя шофираше.
През цялото това време нито веднъж не ми беше хрумвало какви невероятни очи има.
— Аммм… хммм — разнесе се нечий глас.
Надигнах се и видях Холтън, който стоеше на прага и се прокашляше.
— Да не би да прекъсвам дрямката ви? Или нещо друго? — попита той.
Двамата станахме от леглото. Харпър дръпна чаршафа, сгъна го, мина покрай мен и го върна в гардероба. Бузите й бяха пламнали, но ъгълчетата на устата й още бяха повдигнати в усмивка.
— Опитвахме се да отървем задника на Боби Соломон. Май в крайна сметка ще се окаже невинен — каза Харпър.
Телефонът й звънна. Тя прие обаждането и излезе на площадката. Докато говореше, с Холтън се спогледахме неловко. Харпър приключи разговора си, върна се в спалнята и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Холтън я изпревари.
— Не съм изморен. Мисля да се обадя на Яни и да поема смяната му. Уговорката ни за питие по-късно остава, нали? — попита той.
Харпър направи крачка назад, докосна косата си, но тя си беше прилежно пристегната с ластичето.
— Разбира се — отговори. — Момчета, току-що ми се обади Джо Уошингтън. Говорил е с нашия човек в Бюрото и май сме се докопали до нещо, но трябва веднага да отидем.
— Къде? — попита Холтън.
— На Федерал Плаза. Вероятността не е голяма, но, току-виж, сме се сдобили с друг заподозрян за убийствата.
Кейн последва върволицата от хора и влезе в съдебната зала през страничната врата. Веднага забеляза, че репортерските пейки са празни. Потенциалните съдебни заседатели щяха да седнат там. На този етап от процеса нямаше нито зрители, нито представители на пресата. Кейн видя Руди Карп на масата на защитата до Боби Соломон. Арнолд Новослик се бе настанил в края на масата, до Руди. Соломон седеше с равнодушно изражение.
Прокурорът се усмихваше. Кейн го беше проучил най-подробно. Арт Прайър. Оказа се по-висок, отколкото той бе очаквал, след като го гледа на няколко пресконференции през последните шест месеца. Светлосин костюм по поръчка обхващаше широките му рамене. Бяла риза, жълта вратовръзка, а от горното джобче на сакото му се подаваше и жълта кърпичка. Светлокестенявата коса, лицето с тен, гладките ръце и искрата в зелените му очи превръщаха Прайър в интересна фигура за наблюдение. Движенията му бяха бавни и грациозни. Беше човек, който целува старици по бузата и пъха пръсти в портмонетата им в мига, в който докосне кожата им със студени устни. Беше от Алабама. Роден и отраснал там. Беше практикувал основно в южните щати. Много пъти го бяха притискали, но никога не се беше кандидатирал за окръжен прокурор, губернатор или кмет. Прайър нямаше политически амбиции. Обичаше да бъде в съдебната зала.
Кейн мислеше, че прецизно е пресметнал кога да се включи в колоната. Първите дванайсет души се настаниха на предните пейки, а Кейн оглави тези, които щяха да заемат втория ред. Ако седиш на първия ред, понякога изглеждаш твърде нетърпелив. Беше установил, че юристите се отнасят подозрително към хора, които много искат да бъдат съдебни заседатели. Обикновено те преследваха свои си цели. Кейн не можеше да си позволи някой да си помисли, че той има своя цел.
Седна и за пръв път погледна директно към предната част на залата. Постара се, но му беше трудно да прикрие изненадата си. Русата съдийка, която трябваше да гледа делото, вече не седеше на съдийското място. Вместо нея там се беше настанил мъжът, когото Кейн видя да слиза от зеления кабриолет пред кантората на Еди Флин. За миг застина. Не се осмеляваше да помръдне, за да не го забележи съдията. Кейн не обичаше изненадите. Това бе нетърпимо. Ами ако съдията го познаеше? Замисли се за разговора им на улицата. Кейн беше говорил със своя глас, когато помоли мъжа да го упъти. Не с гласа, който бе упражнявал. Не с гласа, който използваше сега. И беше направил всичко възможно да скрие лицето си под бейзболната шапка.
Съдията гледаше заседателите, докато те се настаняваха по местата си. Очите му попаднаха върху Кейн, който отвърна на погледа му. Сърцето му биеше до пръсване. Доколкото успя да види, лицето на съдията остана безучастно. Кейн се постара да успокои нервите си.
Беше съвсем близо до целта.
