— Мириам Съливан знае, че съм тук. Обадих й се, преди да дойда. Няма да обсъждаме делото и тъй като официално още не си се явил пред съда, няма проблем. Тя наскоро преживя развод и разбира. Мириам е свястна. И няма да остави Арт Прайър да прекалява. Не се тревожи за това. Искаш ли да поговорим за Кристин? — попита Хари.
Не исках. Не можех. След малко казах:
— Мириам е възложила обвинението на Прайър, нали?
— Да. Познаваш ли го?
— Не. Само съм чувал за него.
Прокуратурата изнемогваше, затова да освободиш най-изявените си прокурори от всичките им други дела и да ги натовариш с огромен и сложен процес обикновено водеше до катастрофални резултати. Не беше възможно да движат едновременно обичайните си ангажименти и да посветят достатъчно време на големия процес. Затова или наемаха още хора, или се мъчеха да се справят някак и се примиряваха, че ще изгубят много дела със стабилно обвинение само защото няма как да им отделят необходимото внимание. А когато някой заместник областен прокурор направеше чудо и спечелеше голямо дело, няколко години по-късно решаваше да се кандидатира за поста на областния прокурор.
Единствената безопасна възможност беше да привлекат самотен играч. Арт Прайър беше от най-добрите. Практикуваше право в около двайсет щата. Поемаше само процеси за убийство. И винаги печелеше. Пристигаше срещу подходящата цена. Областният прокурор оставяше останалите да се занимават с обичайните си дела, един-двама помагаха на Арт, който постигаше обвинителна присъда, нахлупваше си шапката и заминаваше към следващия град и следващото голямо дело, без да избутва никого от поста му. И го биваше. Арт прибягваше до силово обвинение.
Повечето прокурори по дело за убийство изправяха на свидетелското място всяко ченге, всеки профайлър, криминалист и вещо лице, за което се сетят. Ако някое ченге се е отбило с колата си на местопрестъплението, за да занесе понички на приятелите си, които не са почивали четири часа, можете преспокойно да се обзаложите, че прокурорът ще го призове като свидетел.
Арт Прайър правеше обратното. Преди около десет години бил обвинител в процес за убийство, който трябвало да продължи шест седмици. Само за четири дни Арт постигнал осъдителна присъда. Призовал само ключови свидетели, които не разпитвал дълго. Много адвокати смятаха това за рискована практика, но при Прайър тя винаги даваше добри резултати.
За пръв път чух за онова дело от млад прокурор, който каза, че искал да изпробва подхода на Прайър. Нарече го революционен. Не се сдържах и отворих очите на този възторжен тип. Защото на Прайър му се плащаше фиксиран хонорар. Независимо дали процесът траеше шест месеца или шест часа, хонорарът му беше един и същ. Защо да работи шест месеца, след като ще получи същите пари, ако постигне победа за половината време.
Прайър не беше правен новатор. Беше бизнесмен.
— Знам, че му се носи славата на човек, който печели сърцата на заседателите. Може би заради южняшкия му акцент. Нюйоркчаните го обожават. Не се заблуждавай обаче. Арт може да се държи като провинциален хитрец, но е съкрушителен. Нямам право да обсъждам доказателствата по делото, но попитай Руди как Прайър премаза един кандидат за журито днес. Виртуозно изпълнение. Човекът е професионалист — каза Хари.
Изпих още едно. Болката започваше да отшумява.
Хари взе празната ми чаша и я отнесе.
— Предостатъчно за тази вечер. Не забравяй уговорката ни — аз казвам кога да спреш.
Кимнах. Хари имаше право. Можех да понеса няколко питиета, но само в негово присъствие. Изведнъж вече не мислех за уискито, а за Прайър.
— По-добър ли е от мен? — попитах.
— Май предстои да разберем — отвърна Хари.
Кейн се опитваше да заспи.
Очакването беше твърде мъчително. След четири сутринта той престана да се опитва. Прави упражнения цели два часа.
Петстотин лицеви опори.
Хиляда коремни преси.
Двайсет минути разтягане.
Застана пред огледалото. Главата и гърдите му бяха облени в пот. Кейн разгледа отражението си, без да бърза. Просто трябваше да се примири с допълнителното тегло. Нямаше смисъл да се ядосва. В крайна сметка изпълняваше роля. Бицепсите му бяха корави и силни. Още от осемнайсетгодишен ходеше в спортната зала. Поради заболяването си не усещаше болката, следствие от вдигането на тежести. Хранеше се правилно и тренираше усилено всеки ден. Само за няколко години изгради физика, подходяща за целите му. Силно, източено, стегнато тяло. Отначало стриите от обтягането на кожата по гърдите му го дразнеха — мускулите му растяха по-бързо, отколкото се разтягаше кожата. След време стриите започнаха да му харесват. Напомняха му какво е постигнал.
Кейн сведе поглед към гърдите си и потърка последния си белег. Около петсантиметрова резка по десния гръден мускул. Белегът беше останал морав и грапав. След още шест месеца щеше да изсветлее като другите. Споменът за порязването още беше пресен и извика усмивката му.
