Към два през нощта Хари се обади на един свой служител, който пристигна с такси и го откара у дома със зеления му кабриолет, паркиран пред кантората ми. Той беше свикнал да прибира съдията, а Хари се стараеше да му се отплаща за всяка услуга. На сутринта и двамата щеше да ни боли глава. Но по различни причини.
Събудих се в пет, все още на канапето. Извадих си нов пакет лед от малкия хладилник до бюрото ми и го притиснах към отока на тила. Беше поспаднал и болката ме разсъни в мига, в който първото ледено кубче докосна черепа ми.
Дълго лежах на канапето и мислех за жена ми и дъщеря ми. Бях си прецакал живота. Знаех, че за Кристин и Ейми сигурно ще е по-добре изобщо да не присъствам в техния. Кристин заслужаваше нещо по-добро от мен. Ейми също.
Посегнах към бутилката с уиски. Обикновено Хари си я отнася, но явно снощи беше забравил. Взех я и отвъртях капачката. Спрях се точно когато вече бях наклонил бутилката над чашата. Завъртях капачката и чашата ми остана празна.
От мен зависеха хора. Боби Соломон. Хари. Руди Карп. В известен смисъл и Харпър. Дори Ариела Блум и Карл Тоузър — бях длъжник преди всичко на жертвите. Тяхната смърт трябваше да бъде разплетена по един или друг начин. Ако Соломон беше виновен, заслужаваше наказание. Ако беше невинен, ченгетата щяха да намерят серийния убиец. Правосъдие. Справедлив процес.
Пълни глупости. Но нямах по-добро от това.
Бавно се надигнах, добрах се до банята и напълних мивката със студена вода. Потопих лицето си и го задържах, докато бузите ми не започнаха да щипят. Това ме свести.
Звънна телефонът. На дисплея пишеше „Да го духаш“.
— Харпър, защо не спиш? Откри ли нещо? — попитах.
— Ама какъв ти сън! Цяла нощ не съм мигнала. Джо изнамери някакви връзки и аз прочетох полицейските досиета за доларовите убийства.
— И трите ли ги имаш?
— Аха. Всъщност в тях няма много. Федералните не биха ни дали сами пълните досиета. Това трябваше да го направим чрез Дилейни, но не се получи. Ето защо се обърнах направо към източника. Разследващите отдели в Спрингфийлд, Уилмингтън и Манчестър. Джо изфабрикува някаква история за специализиран курс по разследване на местопрестъпленията. Случаите вече са приключени. Никой никак не се притеснява да споделя информация.
— Нещо набива ли се на очи? — попитах.
— Нищо. Никаква връзка. Доколкото виждам, Ани Хайтауър, Дерек Кас и Карън Харви изобщо не са се познавали. Имам подробни биографии и на тримата. Единствената връзка помежду им е доларовата банкнота. По онова време в полицията не обърнали голямо внимание на банкнотите. Но ги запазили. Знаеш как действат ченгетата. Правят наркоарест и откриват куфар, пълен с пари — вероятно преди да бъде заведен като улика, куфарът ще е доста олекнал. Но при убийство никой не пипва нито цент от местопрестъплението. Всичко се пази идеално.
Въздъхнах. Надявах се да има някаква връзка помежду им. Не се съмнявах, че Дилейни вече е установила такава, но не можеше да ни я разкрие. Дилейни разполагаше с преднина.
— В случаите на Кас и Хайтауър върху банкнотите са открити пръстовите отпечатъци на извършителя. Докато при Карън Харви половината банкнота е открита в апартамента на Роудс, но по нея няма негови отпечатъци. Има ли по някоя други отпечатъци или ДНК? — попитах.
— Няма ДНК, но има частичен отпечатък върху банкнотата от убийството на Дерек Кас. И многобройни отпечатъци върху банкнотата между пръстите на Ани Хайтауър. Никакви върху половинката в апартамента на Роди Роудс, които да го свързват с убийството и обира у Карън Харви. В базите данни не са открити съответствия на отпечатъците.
— А изследвани ли са изобщо тези други отпечатъци? — попитах.
— Допускам, но не мога да твърдя със сигурност.
— Трябва да сме сигурни — настоях.
Чух как пръстите на Харпър тракат по клавиатура.
— Ще пиша на лабораториите, с които са работили по отделните случаи. Няма да навреди да проверим отново.
— Може ли да ми изпратиш досиетата? — попитах.
— Вече те очакват в пощата ти.
Харпър остана на линията, докато включвах лаптопа си. Не ми отне дълго да намеря архивираните файлове и да ги сваля.
— Каква е връзката? — попита Харпър.
— Не знам. Ако е сериен убиец, както подозира Дилейни, може и да няма друга връзка освен банкнотите. Как се казваше? Личен почерк?
— Да, нещо като визитна картичка. Свързано е с психологията на убиеца. Не че нарочно оставя следа от трохички. Личният почерк е част от същността му и от причината да убива — поясни Харпър.
— Според мен има и друго. Би трябвало да има — настоях. — Никой няма да забележи тези банкноти, ако нещо друго не насочва вниманието към тях. Всички случаи имат едно общо нещо помежду си — банкнотата е отвела ченгетата до убиеца. Това е. Може би точно тази особеност привлече вниманието на Дилейни. Ако е един човек, със сигурност не иска да бъде заловен. Готов е да стигне до крайности, за да натопи някой друг за престъплението. Защо?
Харпър не се поколеба. Вече знаеше.
