Когато слънцето се показа от другата страна на „Грейдис Ин“, Кейн вече беше взел душ и си беше облякъл тениска. Лежеше на леглото и се мъчеше да заспи. Раната на крака му изглеждаше добре. Не беше прокървила въпреки физическото натоварване през нощта. Огледа я внимателно и смени превръзката. Нямаше признаци за инфекция. За всеки случай изпи още една доза антибиотици. Премери си температурата. Всичко беше наред.
Допускаше, че разполага с около час, може би дори час и половина, преди охраната да ги събуди за закуска. Мускулите му се отпуснаха. Вдиша дълбоко два пъти и се унесе в нещо като полусън, където подсъзнанието поемаше контрола.
Кейн се чувстваше доволен от свършеното през нощта.
Скоро охраната щеше да започне да тропа по вратите. И да се разнесе шумотевицата. И провикванията. А после — и писъците.
Строго поверително, обект на адвокатска тайна
Относно: съдебен заседател
„Народът срещу Робърт Соломон“,
Наказателен съд на Манхатън
Даниъл Клей
Възраст: 49 г.
Безработен. Живее от социални помощи. Неженен. Няма родители, няма роднини. Няма приятели. Крайно лошо финансово положение. Обича социалните медии и чете научна фантастика и фентъзи. Не чете вестници и избягва новините в интернет. Фен на Елвис. Без полицейско досие. Интересува се от сциентология, но още не се е присъединил към тази Църква най-вече поради лошото си финансово положение.
Вероятност да гласува „невинен“: 25%.
Какво ли не се говори за Федералното бюро за разследване. За политиката им. За тайния им политически дневен ред. За корупцията. За следенето на всеки американски гражданин. За грешките. За отнетия човешки живот.
В шест и пет в четвъртък сутринта обаче аз нямах нищо против ФБР. Докато ми наливаха кафе, бях готов да поддържам временното примирие.
Не можеше да не им се признае бързината, с която сформираха кризисен щаб за доларовите убийства. Дилейни разполагаше с достатъчно улики, за да принуди директорите да развържат кесията.
Въведоха ме в просторна зала без прозорци. Добре осветена. Пълна с бюра. С диаграма на убийствата върху стъклен панел, който разделяше залата по средата. Снимки на жертвите с биографични данни отдолу бяха групирани заедно с хората, осъдени за убийството им. Стъклото беше нашарено със стрелки, нанесени с маркер.
— Намерихме още едно — каза Дилейни зад мен.
Приближи се и закрепи снимката на момиче със ситни черни къдрици, облечено с кожено рокерско яке. Светла кожа. Усмивка на мажоретка. Беше на двайсет и няколко. До нея се появи снимката на висок мъж на средна възраст с мустаци. Полицейска снимка.
— Преподавател по английски, осъден за убийството на сервитьорка в Южна Каролина — поясни Дилейни.
— Кога? — попитах.
— През две хиляди и четиринайсета. Преподавателят тъкмо продал първия си роман на голямо нюйоркско издателство. Анулирали договора му след ареста — каза Дилейни.
На стената отсреща имаше хронология на убийствата и на наказателните дела на извършителите. Тя започваше от 1998-а с първите млади жени, за чиито убийства беше осъден Пена. И продължаваше до последния случай — преподавателя през 2014 г.
— Шестнайсет години — промърморих.
— Може би — съгласи се Дилейни. — Все още нямаме информация от няколко щата. Ню Джърси, Вирджиния и Роуд Айланд. Може и да е започнал по-рано, но едва ли много по-рано.
Трудно ми беше да се съсредоточа над снимките на жертвите. Животът на всяка от тях беше прекъснат безмилостно, жестоко. Мъже и жени. Имаха родители, приятели, дори свои деца. Загубата беше съкрушителна. Седнах на едно празно бюро. Залата вече започваше да се пълни с федерални. Дори беглата представа за болката, която беше причинил този мъж, беше трудно обозрима — като пожар на хоризонта. Лицата на жертвите сякаш тлееха. Имах усещането, че ако се приближа или се вгледам за по-дълго в нечие лице, то ще ме погълне и никога няма да ме пусне.
Дилейни демонстрираше безпристрастие, обичайно за федерален агент. Гледаше лицата на жертвите с окото на анализатор.
— Как го постигаш? — попитах.
— Кое?
— Гледаш всичко това и като че ли не те разстройва.
