Руди ми се усмихна и разкри съвършените си избелени зъби. Приличаше на собственик на сладкарница, който предлага на улично хлапе толкова шоколад, колкото може да изяде. Изглеждаше добронамерен. Но колкото по-дълго мълчах, толкова по-трудно му ставаше да задържи усмивката си.
— Като казваш „ние“, кого точно имаш предвид? Мислех, че ти командваш парада в „Карп“.
Той кимна и отговори:
— Така е, но когато се води процес за убийство срещу холивудска звезда, винаги има още един играч. Моят клиент е филмовата студия. Те ме помолиха да представлявам Боби, те плащат сметката. Какво ще кажеш, момче? Искаш ли да станеш известен адвокат?
— Не ми се ще да се набивам на очи — отговорих.
Лицето му посърна.
— Стига де, това е дело за убийство, процесът на века! Помисли си! — настоя Руди.
— Не, благодаря.
Руди не го беше очаквал. Облегна се на стола си, скръсти ръце и каза:
— Еди, всеки адвокат в града дава мило и драго, за да се докопа до масата на защитата в този процес. Знаеш го. Заради парите ли е? Какъв е проблемът?
Сервитьорът се появи със супите, но Руди го отпрати. Придърпа стола си по-близо до масата, приведе се и облегна лакти в очакване на отговора ми.
— Не се превземам, Руди. Прав си, повечето адвокати са готови на всичко, за да се докопат до място в защитата, само че аз не съм повечето адвокати. Ако съдя по онова, което прочетох във вестниците и видях по телевизията, Робърт Соломон е убил онези хора. Не възнамерявам да помогна на убиец да се измъкне, колкото и да е известен, колкото и пари да има. Съжалявам, но отговорът е „не“.
Усмивката за пет хиляди долара все още не слизаше от лицето на Руди, но той вече ме гледаше косо и кимаше леко.
— Разбирам, Еди. Какво ще кажеш за четвърт милион?
— Не е заради парите. Не защитавам виновни хора. Отдавна минах по този път. Това струва много повече, отколкото може да се купи с пари — отговорих.
Изражението на Руди показа, че е проумял, и усмивката му изчезна за известно време.
— Е, в такъв случай нямаме проблем. Боби Соломон е невинен. Нюйоркската полиция го е натопила за убийствата.
— Нима? Можеш ли да го докажеш?
Руди се поколеба.
— Не, но мисля, че ти можеш.
Кейн се взираше в голямото огледало в спалнята. Под рамката беше затъкнал десетки снимки на мъжа, който бавно се разлагаше в собствената си вана. Кейн ги беше донесъл със себе си. Трябваше да проучи мъжа още малко. Една снимка — единствената, на която беше успял да го снима седнал — привличаше вниманието му повече от другите. На нея мъжът беше на пейка в Сентръл Парк и ронеше трохи на гълъбите. Краката му бяха кръстосани.
Креслото, което Кейн беше довлякъл от дневната, беше с десетина сантиметра по-ниско от пейката в парка и той трудно успяваше да нагласи краката си под точния ъгъл. Кейн никога не кръстосваше крака — изглеждаше му неудобна и неестествена поза — но беше перфекционист в имитацията. Това бе от първостепенно значение за успеха.
Открил беше дарбата си на имитатор като ученик. В междучасието Кейн имитираше учителите пред съучениците си и те се спукваха от смях. Самият той никога не се смееше, но вниманието му допадаше. Харесваше му да чува как се кикотят, макар да не проумяваше каква е връзката между техния смях и неговите имитации. И все пак поднасяше изпълненията си от време на време. Помагаха му да се впише. Като дете често се местеше: почти всяка година ново училище, нов град. Майка му все губеше работата си заради болест или проблеми с алкохола. После в квартала им се появяваха обявите със снимки на изчезнали домашни любимци.
Обикновено тогава идваше време да се преместят.
Кейн беше развил способност бързо да опознава хората. Умееше да се сприятелява за нула време и не му липсваше практика. Имитациите му разчупваха леда. Момичетата от класа преставаха да го гледат особено след няколко дни, а момчетата го включваха в разговорите си за бейзбол. Не след дълго Кейн освен учителите имитираше и знаменитости.
Изпъна гръб и се опита да преметне единия си крак върху другия като на снимката. Десният прасец върху лявото коляно, с изпънато дясно стъпало. Кракът му се плъзна по коляното и той се наруга. След кратка пауза повтори панграмата, която беше записал да произнася мъжът точно преди да пусне куршум в главата му. Изрече думите, прошепна ги тихо, после постепенно извиси глас. Кейн прослуша записа много пъти — съсредоточено, със затворени очи. Гласът можеше да бъде и по-чист — все още долавяше страха в него. Дълбокото гърлено трептене придаваше колебливо звучене на някои думи. Кейн се помъчи да ги изолира и ги повтори уверено, изпробва как ще звучат без страха. Гласът на записа беше доста плътен. Кейн смъкна своя с една октава, пийна малко мляко, примесено с пълномаслена сметана, за да смаже гласните си струни. Получи се. След като се поупражнява и вече чуваше верния тон в главата си, той беше убеден, че ще съумее да го повтори или поне да постигне максимално подобие и без да задръства гърлото си с млечни продукти.
След още петнайсет минути записът и речта на Кейн звучаха еднакво.
