Тринайсет полностью

Преди Прайър да зададе първия си въпрос, размишлявах над всичко, случило се този ден.

След като си тръгнах от ФБР, му се обадих и му съобщих, че следователката ми се нуждае от достъп до къщата на Соломон. Той не възрази, но звучеше адски ядосан по телефона.

— Май си се превърнал в знаменитост — осведоми ме Прайър.

— Работих, не съм гледал новините — отговорих.

— Ти си водещата новина по всички канали. Снимката ти е на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Какво е чувството? — попита той.

Ето какво го гризеше. Прайър искаше първите страници.

— Както казах, нищо не съм гледал. Получи ли имейлите ми?

Той потвърди, че е получил допълнителните доказателства, които включвах. Според него се хващах за сламка в опита си да припиша престъплението на сериен убиец.

Може и да имаше право, но само с това разполагах.

Този ден от процеса започна с посещение в кабинета на Хари. Още един мъртъв съдебен заседател. Мануел Ортега. Нюйоркската полиция определи случилото се като самоубийство. Съобщиха на семейството му. Няколко съдебни заседатели бяха намерили тялото, но бяха добре. С всеки от тях беше разговарял психолог и те щяха да продължат да бъдат членове на журито. Доведоха друга резерва. Рейчъл Кофи. И двамата с Прайър нямахме нищо против нея. Хари отсече, че иска делото да приключи, преди да изгуби още някой заседател.

— Този процес е прокълнат — каза той. — Трябва да го приключим час по-скоро.

Боби беше прекарал тежка нощ. Не беше мигнал. Холтън го доведе в съда с цяла група охранители и се настани на реда зад нас. Почти през цялата сутрин ръката му обгръщаше Боби. Подкрепяше го. Шепнеше му насърчително. Уверяваше го, че има най-добрия екип от защитници на света.

Признателен бях на Холтън. Харпър явно го харесваше, освен това той беше достатъчно проницателен да усети, че Боби е на края на силите си. Не му оставаше много.

С Боби се настанихме на масата на защитата и аз му обясних, че Арнолд ще дойде по-късно. Той хвърли поглед през рамо. Холтън му се усмихна, вдигна юмрук и устните му оформиха: „Кураж!“.

— Всичко е наред, Боби. Смятаме, че знаем кой е причинил това на Ариела и Карл. Днес ще съобщя на журито. Ти само се дръж — казах му.

Боби кимна. Не можеше да говори. Видях го как се мъчи да преглътне бучката в гърлото си. Поне си беше взел лекарствата. Холтън пък се беше постарал да му осигури топъл сандвич на път за съда. Беше хапнал малко.

Налях му вода. И после му зададох въпроса. Беше противен и опасен въпрос, но нямах голям избор.

— Боби, трябва да знам къде си бил в нощта на убийствата. Готов ли си да ми кажеш истината?

Той се вторачи в мен и се помъчи да изрази възмущение. Не се получи.

— Бях пиян. Не помня.

— Не ти вярвам. И съдебните заседатели няма да ти повярват.

— Това е мой проблем. Не съм убил никого, Еди, вярваш ли на това?

Кимнах. Но вътрешно ми призля. И преди бях грешал по отношение на клиенти.

— Ако не ми кажеш, ще зарежа всичко. Знаеш го, нали?

Той кимна. Нищо не каза. Никой не е такъв глупак, че да изгуби втори адвокат насред процес за убийство. Но Боби продължаваше да мълчи. Притиснах го колкото можах. Не исках да го прекърша. Все още вярвах, че той не е убиец. Каквото и да криеше, беше свързано по-скоро с личното му чувство за вина. Може би смяташе, че ако си бе останал у дома, Ариела и Карл сигурно щяха да са живи.

Всички се изправихме, когато Хари влезе в съдебната зала. Той нареди да въведат съдебните заседатели и аз ги наблюдавах внимателно, докато се настаняваха по местата си. Търсех две неща. Първото беше водачът.