Нико се изправи, приближи се отново до прозореца и започна да барабани с пръсти по радиатора под него. Виктор бе бизнесмен от старата генерация. За него би било непростимо негов висш служител да бъде замесен в публичен скандал с известна личност. Преди две години, когато Селдън Роуз беше женен за онзи модел на „Виктория Сикрет“ — Джейни Уилкокс, и Джейни се бе забъркала в скандал, появил се на първа страница по всички вестници, Виктор Матрик бе заявил на Селдън, че му предоставя избор: или да се разведе с жена си, или да напусне компанията. Нико бе научила тази история от Виктори Форд, която пък я бе чула от Лин Бенет, който пък я бе разбрал от Джордж Пакстън, който пък бил един от най-добрите приятели на Селдън. Селдън бе забъркан в скандала по единствената причина, че по нещастно стечение на обстоятелствата се е оженил за първопричината. И като сравняваше този случай с настоящия проблем с Майк, на Нико изобщо не й беше трудно да си представи как би реагирал Виктор. От друга страна, самата мисъл, че трябва да отиде при големия шеф, за да му предостави тази информация, й се струваше като клюкарстване. Напомняше й училищните портаджии, които докладваха всичко на учителите.
Присви очи и кръстоса ръце пред гърди. Е, това не беше точно клюка, а важна информация. Знаеше, че ако на нейно място беше някой мъж, той изобщо не би имал угризения на съвестта дали да отиде или не при друг мъж с подобна тайна. Никой не обичаше служебната политика, но ако държиш да се издигнеш до върха на корпорацията, участието в нея е неизбежно. Затова тя просто трябваше да го направи. Майк бе допуснал изключително сериозен гаф, а Виктор отдавна я бе предупредил да му намери нещо.
Отиде в личната си баня и отвори аптечката си. Извади оттам червило и пудра. Сега й предстоеше да стане един от личните адютанти на Виктор. Това си мислеше Нико, докато нанасяше внимателно червилото по устните си. Вероятно над нея винаги щеше да има по някой мъж, пред когото да се отчита, така че защо да не е той — поне до деня, в който вземе и неговата работа. И тогава, и само тогава няма да отговаря пред никой друг, освен пред себе си. Но всичко по реда си. Нещата трябва да стават едно по едно. Щракна капачката на червилото си и се запъти нагоре.
Тази сутрин бюрото на Виктор Матрик беше покрито с дамски чанти.
— Виж, Нико! — посочи й гордо той, когато тя пристъпи прага на кабинета му. — Купих всичките тези чанти от улицата, за по-малко от триста долара! Страхотна сделка, не мислиш ли?!
Нико се усмихна и се отпусна във фотьойла пред бюрото му. Очевидно големият шеф пак е започнал да обикаля улиците. Обикновено го разкарваха в дървен фургон с кристален орнамент във формата на конска глава отгоре, но от време на време той слизаше и се разхождаше, връщайки се с поредната „нова“ изгодна сделка, която бил открил по тротоарите.
— Морийн (това бе секретарката му) казва, че чантите са имитация, но според мен никой не би усетил разликата, а? Ти как мислиш? — добави той сега.
Нико се поколеба. Това бе или искрен въпрос, или някакъв особен вид тест. Виктор обичаше да се прави на неориентиран, благ старец, но ако действително беше неориентиран и благ, надали щеше да встъпи в осемдесетата си година като президент и главен изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“. Първата реакция на всеки от подчинените му беше да заиграе по свирката му, да се съгласи с понякога абсурдните му твърдения, както и да се престори на изключително заинтересуван от любимите му теми — най-предпочитаната, от които беше „обикновеният човек“. Което си беше чиста ирония, като се има предвид фактът, че Виктор притежаваше два частни самолета и няколко къщи, включително имение за тридесет милиона долара в Гринич, щата Кънектикът. Години наред Виктор се бе вманиачил по шоуто на Джери Спрингър, докато не го закриха. Сега бе обладан от доктор Фил и всички възможни реалити шоу, които показваха по телевизията. За преките му подчинени не беше необичайно да се явят при него на заседание, през което така и да не успеят да стигнат до главния въпрос, защото Виктор в продължение на цял час разказваше за поредния епизод от шоуто „Среща с непознат — без цензура“. После излизаха от заседанието напълно убедени, че Старецът е на ръба на лудостта, но Нико никога не допускаше грешката да го подценява. Той винаги бе в течение на ставащото в корпорацията, а тези чудновати разговори използваше или да накара подчинените си да млъкнат, или да ги извади от равновесие. Точно днес Нико се бе надявала, че срещата няма да протече точно по този начин, но като се имаха предвид чантите върху бюрото му, шансовете големият шеф да измести темата бяха доста значителни.
Затова сега тя реши, че честността е най-добрият отговор. И заяви:
— Смятам, че веднага бих усетила разликата, Виктор!
— Така ли? — цъкна той и вдигна една имитация на чанта на Луи Вюитон. — А аз си мислех да ги раздам като коледни подаръци! — Нико повдигна изумено вежди и Виктор побърза да добави: — На съпругите на някои от момчетата.
