И за сетен път се запита защо, независимо колко крачки напред са направили жените, когато се стигне до следващото поколение, човек има чувството, че изобщо не са напреднали. Хвърляйки поглед към анимационното филмче, Нико осъзна, че дъщеря й ще бъде принудена да се бори със същите проблеми, с които се бе борила и тя — за мъжете, живота и работата. А когато стане на нейната възраст, дали ще установи, че жените са напреднали още повече? Или са се върнали назад и са позволили да живеят в свят, в който хората отново са се подчинили на канона, че мястото на жената е вкъщи?
Като че ли доловила неодобрението на майка си, Катрина спря компютъра. После попита:
— Какво ще правиш днес? Нещо специално ли?
— Долу-горе. Днес ще уредя уволнението на един човек.
Катрина, която бе почнала да си събира нещата за училище, я изгледа неодобрително и попита:
— О, мамо, смяташ ли, че това е хубаво?
Как да й го обясни? Все пак трябваше да опита. Нико открай време вярваше, че е от изключителна важност да държи дъщеря си в течение на развоя на своята кариера, защото бе убедена, че това ще й помогне за бъдещата ориентация. И сега отговори:
— Не, не е хубаво, но е необходимо. Този човек не е сторил нищо значимо, за да подобри представянето на издателския отдел, и печалбите не са мръднали години наред. — Дали детето ще го разбере? — Освен това е шовинист. И ако аз не го уволня, много скоро той ще ме уволни! Когато става въпрос за бизнес, човек не може да си позволи винаги да бъде любезен. Когато станеш зрял човек, разбираш, че за да постигнеш успех, има някои неща, които просто си длъжен да приемеш. И всеки, който е в бизнеса, го разбира. Всички играят една и съща игра. Иначе се стараеш да постъпваш честно и почтено, но понякога… — Не довърши. Чудеше се как да продължи. А Катрина вече я наблюдаваше с търпеливо отегчение — сигурно вече си мислеше за нещо друго.
— Ясно, мамо — кимна тя, но не особено убедено.
— Виждаш ли — опита отново майка й, — никой не знае как ще постъпи, докато не се изправи очи в очи с конкретната ситуация. Това е едно от най-важните неща в живота — да се поставяш в позиции, които изискват от теб да приемаш предизвикателства, и да не се страхуваш от избора си. Именно това прави живота толкова интересен и накрая ти помага да дадеш най-доброто от себе си. — „И това е най-важният ти урок за днес, стига да си го разбрала“ — помисли си Нико. — Стана ли ти ясно?
— Долу-горе — сви рамене Катрина. После вдигна розовата си кожена папка на ярки светкавици и чантичката си във форма на котенце със сини сенки. — Късмет, мамо! — извика тя и я прегърна.
И докато Катрина излизаше от стаята, Нико си даде сметка, че се бе опитала да убеди не дъщеря си, а самата себе си.
Кърби й звънна точно в момента, в който влизаше в офиса си.
— Здравей, красавице! — започна той с типичното си обръщение, с което тя така и не успя да свикне.
Изобщо не би трябвало да й се обажда, но вече беше прекалено късно да иска това от него. Беше го позволила веднъж, а след това бавно, но сигурно си бяха установили традиция да разговарят поне един път на ден, а понякога дори три-четири пъти — недвусмислено доказателство за дълбочината на връзката й с Кърби и нещо, което не бе признала дори пред Виктори.
— Сега не мога да говоря — каза тя.
Една от асистентките й вдигна глава и й кимна. През последните няколко месеца вероятно всички наоколо се чудеха с кого разговаря шефката по този начин. Вече бе крайно време да сложи край на тази работа.
— Ще те видя ли по-късно?
— Не мога. Очаква ме изключително важен ден.
Влезе в офиса си и само притвори вратата — остави я достатъчно открехната, колкото да не събужда подозрения. Хората, работещи в офиси, нямаха вяра на затворени врати — в една затворена врата винаги имаше нещо подозрително, което караше останалите да интригантстват, чудейки се какво ли става вътре. А от появата на онзи списък в „Ню Йорк поуст“ Нико бе станала още по-внимателна по този въпрос. В понеделника след фаталната неделя Майк бе разпратил еднообразен имейл на няколко от изпълнителните директори под себе си, който гласеше: „Радвам се да знам, че точно ти ще застанеш на поста ми!“ На което тя бе отговорила хитро: „Ще ти се!“ Замисълът бе той да си помисли, че тя не приема написаното насериозно, а следователно и той не би трябвало да го приема така.
— Обаче си мислиш за това, нали?
— За кое? — попита тя, макар отлично да знаеше какво има предвид.
— За секс.
Допреди един месец само тази единствена думичка, излязла от устата му, бе напълно достатъчна, за да я възбуди. Но сега я изпълваше единствено с раздразнение. Но какво й става, за бога? Възможно ли е нищо повече да не бе в състояние да я задоволи?
— Ще ти се обадя по-късно! — отсече безпрекословно тя и затвори телефона.
