— Я, така ли?! — повиши глас той и целият почервеня. Приближи се до нея, изви ръката й и я бутна към вратата. — Разполагам с една хартийка, дето ти подписа, и която казва нещо съвсем различно! Така че дори и не си помисляй, че ще се отървеш от мен!
И в следващия миг тя се озова в коридора, а Хауард тресна вратата на офиса си под носа й.
Всяка веничка в главата й запулсира от унижение и гняв. В продължение на няколко секунди остана неподвижна, неспособна да асимилира какво точно се беше случило току-що. Логиката подсказваше, че Хауард би трябвало да се изплаши от нея, защото не той беше правият — или поне да прояви приличието да се престори на уплашен. Но вместо това той бе извъртял нещата така, че да я изкара чудовище, побъркана жена. Постепенно осъзна, че бе изгубила всичките си позиции още в мига, в който отвори уста, за да му се развика.
Мамка му! Ето че сега той знаеше, че тя е разбрала! Когато стигна до асансьора, тя натисна бутона няколко пъти, обзета от внезапна паника. Трябваше да се махне от тази сграда колкото бе възможно по-скоро! Не искате Хауард да излезе в коридора и да я завари още тук — не беше готова за втора конфронтация толкова скоро. Трябваше да си мълчи за факта, че той я ограбва, докато не се сдобие с по-конкретна информация как да действа. Най-сетне вратата на асансьора се отвори и тя побърза да влезе в него. Облегна се на стената и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Не беше честно! Беше посветила целия си живот да си създаде име и компания! Беше си съдрала задника от работа! Мислеше си, че ще бъде възнаградена за своя успех. А какво получаваше сега?! Някакво мекотело бе измъкнало нещата под носа й и я бе ограбило! Не трябваше да допуска подобно нещо! Не трябваше да позволява да му се размине!
— Крайно време е да престанеш да се държиш като малко момиченце и да пораснеш! — посъветва я нейната съседка, банкерката. — Ти си бизнес дама. А бизнес дамите не влизат в лична конфронтация с подобни мръсници! Слушай сега! Обявяваш доходите си и го съдиш! Водиш го в съда и осъждаш яко дебелия му бял задник!
— Но не мога да си позволя адвокат! — запелтечи Виктори. — Пък и нещата са твърде сложни!
Но по-късно размисли. Ако възнамеряваше да оцелее в този кучешки бизнес, трябваше да изпрати послание до цялата модна индустрия. И посланието ще гласи: „Ако някой настъпи по мазола Виктори Форд, тя ще отвърне на удара! Последиците ще бъдат жестоки!“
На следващия ден изпрати Кит да се представи за търговски посредник на някакъв универсален магазин и да се срещне с Хауард във „Вайсрой Фьорд“. Кит се престори, че се възхищава на дрехите му, и направи няколко снимки с полароид. Същевременно Виктори направи снимки на собствените си модели. А адвокат успя да си намери чрез Мирна, която се чувстваше едва ли не виновна за онова, което я бе сполетяло.
Три месеца по-късно срещна Хауард. В съдебната зала. Той си беше все така смърдящ и грозно облечен и все така блажено безгрижен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Виктори постави снимките на дрехите на Хауард редом до тези на собствените си модели, а после съдията обяви кратка почивка, за да вземе решение. Адвокатът на Хауард предложи споразумение. Ако тя върне на Хауард неговите 80 000, той ще забрави за тридесетте си процента и тя ще бъде свободна. Завинаги.
Виктори изпита огромно облекчение. Подобна цена беше нищо в сравнение с глупавата бизнес грешка, която беше допуснала. Но пък получи добър урок — хората, с които сключваш сделки, са точно толкова важни, колкото и самите сделки! Всеки дизайнер научаваше този урок по трудния начин, защото в училището по изкуствата никой не се сещаше да го преподава…
Телефонът иззвъня и прекъсна потока на спомените й. Сърцето на Виктори се изпълни с лошо предчувствие. Новините най-вероятно бяха лоши. Защото през последните три седмици единствените новини, които получаваше, бяха от лоши по-лоши.
За миг се замисли дали да не остави телефона да си звъни, без да го вдига, но после реши, че така постъпват само страхливците. Оказа се Триш — една от асистентките й от дизайнерското студио.
— Господин Икито звъня три пъти — уведоми я тя. — Казва, че било спешно. Помислих си, че вероятно бихте искали да ви уведомя.
— Благодаря! Веднага ще му се обадя.
Виктори затвори телефона и кръстоса ръце пред гърди, сякаш да ги стопли. Какво ще каже сега на господин Икито? Вече повече от седмица успяваше да избегне разговора с него под претекст, че обикаля страната, но когато става въпрос за бизнес, японците държат нещата да се движат бързо и ефективно. „Харесвам ви — вземате решенията си бързо“ — бе отбелязал господин Икито преди пет години, когато започнаха да работят заедно. И все пак той си беше бизнесмен, държеше да прави пари, което на свой ред означаваше, че ще я изостави още в мига, в който усети, че нещата й вече не се продават. Беше й предложил разрешение на проблема — ала то бе непоносимо.
