А после господин Икито направи нещо, което накара сърцето й да падне право в петите. Той вдигна чайника от масичката и придържайки с една ръка капачето, й наля още чай.
Виктори преглътна нервно. В този момент вече й беше ясно, че изобщо няма да хареса „решението“ на господин Икито. В Япония да налееш чай на другия си имаше множество значения с различни, деликатни нюанси. Но точно в този случай това беше жест на помирение, на подготовка за неприятни новини.
Господин Икито вдигна своята чашка и отпи от чая си, поглеждайки я над ръба по начин, който подсказваше, че очаква от нея и тя да стори същото.
Тя също отпи от своя чай.
Чаят беше горещ и леко опари устните й, но пък домакинът й изглеждаше доволен от желанието да го слуша. После вратата отново се плъзна леко и при тях се появи млада японка в тъмносин делови костюм.
— А! Госпожице Мацуда! — възкликна господин Икито.
— Добро утро, господин Икито! — поздрави младата жена, свеждайки леко глава. Имаше ясно доловим британски акцент, което наведе Виктори на заключението, че сигурно е завършила университет в Англия, най-вероятно в Оксфорд.
— Госпожица Виктори Форд — обърна се към нея домакинът й, — запознайте се с новия си дизайнер! Госпожица Мацуда!
Виктори изгледа първо госпожица Мацуда, а после и господин Икито, който се бе ухилил широко. Почувства, че й премалява, но все пак подаде учтиво ръка.
Номерът им няма да мине! По никакъв начин!
— Обожавам дрехите ви! — отбеляза госпожица Мацуда, отпускайки се пред масичката. — За мен ще бъда чест да работя с вас!
На Виктори й се прииска да каже, че това все още не се знае, но осъзна, че гърлото й пресъхва и че не е в състояние да изрече и думичка. Отпи отново от чая си, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
— Госпожица Мацуда много добър дизайнер — изрече господин Икито, прехвърляйки поглед от едната жена към другата. — Тя рисува модели точно като старата Виктори Форд! Вие ги одобрявате, разбира се. Така ние продължаваме бизнес и всички щастливи!
Виктори се изкашля дискретно, като постави ръка пред устата си. А после, не желаейки с лека ръка да отхвърля предложението му, изрече предпазливо:
— Но първо се налага да видя рисунките й. Преди да вземем каквото и да било решение.
— Вие видите всички рисунки, които искате — извика господин Икито и благосклонно разтвори ръце. — Тя добра, вие видите. Тя копира всички. Тя прави Ралф Лорен по-добре от самия Ралф Лорен!
Единственото желание на Виктори в този момент бе моментално да се махне от тази стая. Беше бясна и обидена, но си даваше сметка, че това вероятно е само егото й. Знаеше, че когато става въпрос за бизнес, понякога човек установява, че спокойно може да живее с идеи, които първоначално са му се сторили достойни само за презрение — ако, разбира се, си дадеш достатъчно време за размисъл и успееш да преодолееш обидата. Ала сега най-важното нещо бе да не реагира по никакъв начин, защото така ще причини разрив, който по-късно може и да не успее да поправи.
Изправи се.
— Благодаря ви, господин Икито, за любезното разрешение — изрече на глас. — Имам друга среща. Ще ви се обадя след обяд.
Сам по себе си, този ход също беше рискован, тъй като господин Икито очакваше от нея да остане дотогава, докато той прецени, че е необходимо. Смръщи се.
— Вие не харесва разрешението ми?
— О, в никакъв случай! Това е много добро разрешение! — отвърна тя, отстъпвайки с гръб към вратата и покланяйки се непрекъснато като марионетка. Ако продължи да се покланя, господин Икито можеше и да не забележи прибързаното й оттегляне. Или поне да не го възприеме като пълна обида.
— Вие трябва решите! — изтъкна той. — То много добро предложение!
— Да, господин Икито, много добро. — Стигна до вратата, плъзна я и все така продължавайки да се кланя, отстъпи заднишком през отвора.
— Чао! — извика госпожица Мацуда, помахвайки й с ръка. „Точно така, чао!“ — каза си мислено Виктори, леко усмихната. За съжаление този край на срещата можеше да се възприеме като перфектно обобщение на ситуацията.
Не можеше да позволи името й да стои върху модели, които не са нейни. Или вероятно можеше? Когато излезе на претъпкания тротоар, тя се насочи към хотела, в който беше отседнала, пеша, за да се опита да се отърси от усещането за клаустрофобия. Ала шумът, тълпите, трафикът и подобните на трески сгради, извисяващи се далеч нагоре към невидимото небе, само влошиха положението. Накрая не издържа и спря такси. Вратата на колата се отвори и тя се строполи изнемощяла на задната седалка.
— Хотел „Хаят Токио“ — пошепна едва чуто.
