Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна и пошепна на момичетата:
— Това е Шейн!
— Щастливка! — усмихна се Шарлийн и кимна. През последните пет години нито тя, нито Майра бяха имали късмета да се сдобият със сериозна връзка — факт, който като че ли непрекъснато пърхаше на ръба на съзнанието им.
Уенди се изправи и се запъти към коридора, за да приеме обаждането. Подплатените врати на прожекционната зала се притвориха тихо зад гърба й.
— Здрасти! — изрече щастливо в телефона. Това беше първият им разговор през този ден.
— Заета ли си? — попита той, както й се стори — доста хладно.
Не знае ли, че всеки момент ще започне скрийнингът? Може пък да е забравила да му каже.
— Всичко наред ли е, скъпи? — попита тя с топъл, майчински глас.
— Трябва да поговорим.
— Децата добре ли са? Нали с Магда нищо не се е случило?
— Децата са си добре — отговори с нехаен глас той. — Трябва да поговорим. Ние, двамата!
Това не прозвуча никак добре. През главата й запрепускаха десетки сценарии. Някой техен познат е починал; получили са уведомително писмо от данъчните, че трябва да внасят още пари; съдружниците му от ресторанта са го изхвърлили… Уенди вдигна глава. По коридора вървеше с бодра крачка Виктор Матрик. Защо винаги ставаше така, че мъжете и майките като че ли имат някакво шесто чувство, за да тормозят близките си по телефона в най-неудобния момент?!
— Ще ти се обадя по-късно. След вътрешната прожекция — заяви тя с възможно най-нормалния си тон и веднага изключи телефона.
— Здравей, Уенди! — поздрави я Виктор и разтърси ръката й.
— Радвам се да те видя, Виктор! Всички много се радваме, че успя да ни отделиш от ценното си време! — отвърна тя.
Отстъпи крачка встрани, за да го пропусне да влезе първи в киносалона. Настъпи миг на неудобство. Тя беше жена, но пък той беше по-възрастен от нея и имаше по-голяма власт. „Възрастта преди красотата“ — каза си Уенди. И все пак, след толкова години във филмовата индустрия, все още не знаеше как точно да се отнася с мъже като Виктор Матрик — възрастните мъже с авторитет и власт. Тя мразеше мъжкия авторитет. Всеки път, когато й се налагаше да се изправя очи в очи с мъже като Виктор, се чувстваше като малко момиченце, което е принудено да се опълчи на баща си. Отношенията с баща й не бяха никак лесни. Той се държеше хладно и пренебрежително с нея, като че ли изобщо не очакваше от дъщеря му да излезе нещо свястно (и до ден-днешен се удивляваше, че тя не само има работа, а и че изкарва толкова много пари — когато разбра, че Уенди печели повече от три милиона долара годишно, единственият му коментар бе: „Вече не мога да разбера този свят!“). Приятелката й Нико обаче отлично знаеше как да се оправя с мъже като Виктор. Прилагаше метода на тънките ласкателства. Говореше им на тяхното ниво Държеше се така, сякаш бе една от тях. А Уенди никога не можеше да го направи. Знаеше, че изобщо не е „една от тях“, така че бе безпредметно да се преструва.
— Смяташ ли, че ни очаква хит, а, Уенди? — попита я шефът й.
Виктор бе от онези магнати, които обичаха да повтарят имената на подчинените си отново и отново под претекст, че така им помагат да се чувстват значими, но всъщност по-скоро, за да ги сплашат, като им напомнят, че те притежават превъзходна памет, а горките служители — не.
— Виктор — изрече сега тя, — смятам, че филмът е страхотен!
— Ето такова отношение искам от всичките си началници! Ентусиазъм! — възкликна Виктор, сви дясната си ръка в юмрук и удари с нея дланта на лявата. — Хайде да си поиграем на топка!
Уенди последва Виктор в прожекционната зала и се настани в редицата точно зад него. Екранът припука и оживя, белият лъч зад тях освети огромната глава на Виктор и късата му, пожълтяваща коса. Уенди се отпусна назад в креслото си и през главата й премина мисълта как ли би реагирал Виктор, ако тя отиде при него и му заяви: „Хубаво, Виктор! Хайде сега да си поиграем на кукли!“
