Тази негова реакция определено я изненада. Уенди бе работила достатъчно с мъже като Селдън Роуз (такива като него в киноиндустрията с лопата да ги ринеш), та знаеше, че това привидно смъкване на знамената обикновено предвещава негласно обявяване на война. Но, от друга страна, Селдън може да не е чак толкова безмилостен, колкото го определяше мълвата — или може би тя просто го бе натъпкала достатъчно дълбоко в кутийката му, за да я остави на мира поне през следващите два месеца. Това напълно я устройваше — и без това имаше предостатъчно проблеми. Докато вървеше по коридора към офиса си, който се намираше точно на ъгъла на етажа, мобилният й телефон иззвъня. Оказа се, че през последните два часа е събрал петнадесет нови съобщения, в това число пет от Джош, едно от дъщеря й и три от Шейн. Но какво му ставаше на този човек?! Сигурно пак ще й иска пари. Да, може би е прав. Трябва да поговорят. Тя да не би да е банка!
Първият номер, който Уенди набра, бе този на дъщеря си.
— Здрасти, мамоооу — провлачи с престорен аристократизъм Магда.
— Здравейте, графиньо, ваше сиятелство!
— Мисля, че ще се наложи да купите мен пони!
— О, така ли, не знаех! — възкликна Уенди, не без известно задоволство.
Вероятно това означаваше, че уроците по езда, които дъщеря й Магда вземаше с дъщерята на Нико — Катрина, вървят добре. Точно на това се беше и надявала. Магда бе страхотно човече. Щеше да й се отрази много добре да си хване нови приятелчета, да се вълнува от нещо смислено. Освен това колко би могло да струва едно пони? Та то е само миниатюрен кон, нали така?! Сигурно две-три хиляди долара?
— Защо не вземеш да се поразровиш в интернет и да разгледаш рекламите на понитата, а после да поговорим, става ли? — каза Уенди.
Магда въздъхна раздразнено и отвърна:
— Мамоооу, понитата не се намират така! Не и по интернет! — Отвращението в гласа й беше почти осезаемо. — Трябва да отлетиш до Палм Бийч с частния си самолет и там да се срещнеш с човека, който развъжда най-добрите понита в тази страна!
Господи! Един урок по езда и тя вече говори така, сякаш ще ходи на олимпиадата! Откъде ги научава всичките тези глупости?!
— Скъпа, ние няма да търсим пони от Палм Бийч! — изрече търпеливо майка й. — Сигурна съм, че можем да намерим много хубаво пони и тук, в Ню Йорк! — Всъщност, възможно ли е? Откъде идват тези понита все пак? Е, все някъде из града трябва да има. В крайна сметка Ню Йорк бе средище на всякакви паразити — както човешки, така и всякакви други. Колко ли видове животни и насекоми има по света, за които не знаем? — Ще говорим по този въпрос довечера, когато се върна. Джени К. ще ни гостува за вечеря.
— Джени коя? — изписка наперено Магда.
Уенди въздъхна и отговори:
— Актрисата. Магда! Не си ли спомняш? Тя е една от любимките ти! Играеше принцеса Дългоноска в онзи филм, дето много ти хареса!
— Но този филм беше анимационен, мамоооу!
— Е, тя беше гласът на принцесата — отговори Уенди, а после се отказа да спори с дъщеря си. — Татко вкъщи ли е?
— Не, не е.
Телефонът на Уенди отново иззвъня. Беше Шейн.
— Тъкмо ме търси по другата линия. Пак ще ти се обадя. Включи мобифона си. Шейн й изпращаше писмено съобщение. Там се казваше: „Искам развод.“
Това беше толкова очеваден вик за внимание, че Уенди едва не се разсмя. Шейн никога не би поискал развод. Къде ще отиде? Как ще се храни? Как ще си позволява скъпите ризи на „Долче & Кабана“, които толкова много обича?!
„Не бъди глупак — написа тя. — Обичам те!“
„Говоря съвсем сериозно!“
„Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?“
Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник „Кой кой е в модната индустрия“: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.
Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.
