Нико затвори телефона и се отпусна назад на седалката. Сърцето й щеше да се пръсне от мисълта, че съвсем скоро ще го види. И сега, когато вече бе сигурна, че ще го види, бе завладяна едновременно от облекчение и нервност. Ами ако някой ги забележи да вървят заедно по тротоара? Ами ако някой я види да влиза в неговия блок… с него?!
Да, сега той яде яйца. Яйца по бенедиктински в събота следобед, за закуска. В тази мисъл имаше нещо затрогващо скучно. Нещо сърцераздирателно простичко. Та Кърби бе мъж, а нормалните мъже обичат да ядат яйца! За разлика от мъже като нейния. Сеймор възприемаше яйцата като отрова. Доколкото й беше известно от седем години той не беше пъхвал в устата си нито едно яйце.
Таксито зави към Второ авеню. Сега се намираше само на две пресечки от блока на Кърби. Защо просто не влезе там и да го изчака? Но подобен ход би бил още по-необясним и от размотаването по тротоара!
Плати на шофьора и излезе. Закле се, че това ще бъде последният път.
— Здрасти! — изрече, когато набра мобилния му телефон. — Тук съм. Стоя пред… — вдигна глава — някакъв магазин на име „Сейбъл“.
— Идвам веднага — отсече той.
Нико се зави плътно с палтото си, вдигна кожената си яка и зарови лице вътре. После се обърна и се зазяпа във витрината на магазина. Оказа се магазинче за хайвер и пушена риба. Табела на витрината подканяше: „Опитайте нашата салата от омари! Най-вкусната в цял Ню Йорк!“
Вътре беше пълно с народ. При всяко влизане или излизане на клиент камбанката на вратата иззвъняваше.
— Господи, защо не мога да се овладея! — изрече тя почти на глас.
И веднага си представи как би прозвучало това извинение пред Сеймор. „Съжалявам, скъпи, но той беше млад и много красив и аз просто не можах да се овладея! Жените са си жени, нали знаеш?! Биологична потребност.“ Същото нескопосано извинение, което мъжете по цял свят предлагат на жените откакто свят светува. До този момент никога не го беше вярвала, никога не бе допускала, че може да е истина. Но сега започваше да ги разбира. Разбираше, че е възможно да се случи. Възможно е човек да бъде завладян от физическата си страст, която е по-силна и от волята, и от разума му. По-силна от всичко. И единственото, което можеше да направи, бе да сложи край, преди някой да е разбрал. Защото ако никой не научи, няма никакво значение, нали?
Обърна се и погледна към другия край на тротоара. Надяваше се вече да види високата, импозантна фигура на Кърби. Къде се бави този човек? Ако не се появи още минута-две, ще бъде принудена да си тръгне.
„Не е честно! — помисли си тя. — Просто искам да изживея няколко красиви момента, преди да умра! Преди да остарея толкова, че никой вече да не ми обръща внимание!“
Камбанката над вратата на магазина иззвъня.
— Нико? — извика я нечий мъжки глас.
Нико замръзна на място. Да, неизбежно бе. А всеки момент Кърби ще се появи и всичко ще приключи. Обърна се.
— Здравей, Лин! — изрече с равен тон тя, като че ли изобщо не бе изненадана, че попада на него. Но какво прави този човек чак тук, на Второ авеню?! По-добре да не го пита, иначе и той ще й зададе същия въпрос. И тя какво ще му каже? Че има среща с любовника си ли?
Мозъкът й моментално включи на автопилот.
— Днешният „Ню Йорк поуст“ също не е пропуснал да запечата незабравимата ти физиономия — изрече тя с крива, леко обвинителна усмивка.
— Не изглеждам зле, нали? — отбеляза той и я потупа по рамото с навития си вестник, сякаш беше някое от обичайните му приятелчета за голф. Дали му е известно, че двете с Виктори са приятелки? По-добре да не отваря този въпрос сега. По гърба й преминаха тръпки. Кърби трябваше да се появи вече всеки момент.
— Имам предвид статията за кучетата — добави с хладен тон тя.
Челюстта му се стегна. За Виктори Лин може и да беше „сладък“ и може и да е така, когато поиска. Но дълбоко в себе си Нико подозираше, че от негова страна това е само поза. Лин Бенет беше един хладнокръвен убиец и ако човек искаше да оцелее, по-добре никога да не му пресича пътя.
— Журналистите направиха от мухата слон — отбеляза през стиснати зъби той. — Аз протестирам единствено срещу хората, които не събират изпражненията на кучетата си. Както и срещу градската управа, че вече не си прави труда да налага глоби за подобни провинения.
„Боже, защо изобщо трябваше да повдигам тази тема?“ — помисли си сковано тя. Сигурно сега Лин ще се впусне в пространна тирада за кучешките изпражнения. Трябва на всяка цена да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.
Тя сви рамене и отговори със стандартната реплика:
— Знайно е, че никой в тази община не си гледа работата!
Получи се! Той я потупа отново по рамото с навития си на руло вестник и отвърна със стандартната дуплика:
— И нещата ще стават още по-зле, помни ми думата!
Обърна се да си върви и тя изпусна въздишка на облекчение.
— До скоро! — помаха й Лин.
И тя му помаха.
Но внезапно той пак се обърна и попита:
— Абе, така и така съм те видял, какво става там, при вас, в „Сплач“?
