Но какво щеше да прави сега, на публично място, пред очите на половината от елита на Ню Йорк?! Дали да не се направи, че не го познава? Ами ако той първи повдигне въпроса? Или пък още по-лошо — ако въобще не я помнеше?! Виктори със сигурност веднага щеше да измисли нещо — нали не беше омъжена и непрекъснато попадаше в подобни ситуации! Обаче Нико бе живяла с един и същи мъж в продължение на четиринадесет години, а когато проживееш толкова дълго в подобен затворен свят, напълно изгубваш способността си да навигираш в романтични ситуации с други мъже.
Точно тук й се наложи да си напомни, че в случая въобще не става въпрос за романтична ситуация. Ще поздрави Кърби, сякаш го познава съвсем бегло (което си беше точно така), после ще се съсредоточи върху шоуто и накрая ще се прибере вкъщи по живо по здраво. Всичко ще протече съвсем нормално и невинно.
Точно тогава пред нея изникна Кърби.
— Здрасти! — извика той толкова високо и ентусиазирано, сякаш бе на седмото небе, че я вижда.
Нико вдигна глава, възнамеряваща да съхрани хладната си, незаинтересована фасада, но веднага щом го зърна, сърцето й се разтуптя бясно и тя си даде сметка, че усмивката й наподобява напълно глупашкото задоволство на гимназистка.
— Какво правиш тук? — попита той и се отпусна в стола до нея. Седалките бяха поставени толкова близо една до друга, че бе напълно невъзможно да седиш до него и да не го докоснеш. Нико усети, че й се завива свят.
— Виктори Форд е една от най-добрите ми приятелки — отговори тя.
Кърби кимна и отбеляза:
— Защо не го бях разбрал по-рано?! И все пак не мога да повярвам, че сега седя до теб! Къде ли не те търсих!
Това изявление беше толкова шокиращо, че Нико се видя в чудо какво да отговори. Огледа се, за да види дали някой не ги наблюдава, а после реши, че при създалите се обстоятелства най-добрата реакция бе да не отвръща нищо.
— Така ли? — бе единственото, което отрони, а после плъзна небрежно поглед към лицето му. Голяма грешка! В главата й автоматично нахлу споменът за тяхната целувка. Нико прехвърли крак върху крак и усети, че започва да се възбужда.
— Ти изобщо не ми се обади — отбеляза очевидния факт Кърби. Тонът на гласа му предполагаше, че е обиден.
— Ами, виж какво, Кърби… — започна тя.
— Аз също не можах да ти се обадя.
Тя извърна глава на другата страна, така че ако някой ги гледаше, да възприеме разговора им като размяна на празни приказки, и изрече:
— Защо?
Той се приведе към нея и докосна крака й.
— Направо няма да повярваш! Знаех много добре коя си — така де, знаех, че си прочута и всичко останало — обаче не можах да си спомня къде точно работиш! Глупава работа!
Нико го стрелна с поглед. Изражението му подсказваше абсолютна искреност — отчасти смутено и отчасти самоиронизиращо се, като че ли младежът нямаше никакъв друг избор, освен да се смее на собствената си глупост, както и да се надява, че тя също ще възприеме нещата откъм смешната им страна. Нико се усмихна. Ако беше излязло от устата, на който и да е друг човек, признанието му би било крайно обидно — но от устата на Кърби то звучеше очарователно. Душата й се изпълни с трепета на надеждата. Ако Кърби наистина няма представа коя точно е тя, то тогава интересът му към нея вероятно е напълно непреднамерен и искрен.
— Работя в списание „Бонфайър“ — прошепна едва чуто главната редакторка.
— Аха! Знаех си! — отсече Кърби. — Обаче не успях да си спомня. И ако трябва да ти призная, не исках да питам никого, защото хората щяха да ме вземат за пълен тъпанар!
Нико си даде сметка, че кима съчувствено — като че ли всеки ден попадаше в сходни ситуации и напълно разбираше чувствата му.
Пред тях най-ненадейно се материализира някакъв фотограф и щракна с апарата си. Нико бързо извърна глава. Само това й трябваше — да я изтъпанчат на първа страница в сладък разговор с Кърби Атууд! Веднага трябва да престане с този неуместен флирт! Обаче Кърби не бе от младежите, които умеят да прикриват чувствата си особено умело. Докосна крака й, за да й привлече вниманието.
— Все пак не се отчаях. Знаех си, че някъде ще попадна на теб! — продължи той. — И после с теб бихме могли да… Сещаш се, де… — Тук впи очи в нея по крайно съблазнителен начин. — Искам да кажа, че… че те срещнах и много те харесах и… Да знаеш, че по принцип не харесвам много хора! Да, вярно е, познавам много, но почти никого от тях не харесвам!
Нико погледна крадешком към Лин Бенет, който ги зяпаше с любопитство. Вероятно се чудеше какво толкова имаше да говори тя с някакъв фотомодел! Крайно време е да сложи точка на всичко това!
— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — отвърна тя, продължавайки да гледа точно пред себе си.
— А ето, че сега съм тук и седя точно до теб на някакво модно ревю! — възкликна Кърби. — Каква беше думата… Комат?
— Не, късмет — отвърна Нико.
