Последвалото телефонно обаждане изтри усмивката от лицето му. Беше Сизър. Ударът в гробището на Дурлах беше претърпял провал. Резултатът от него беше много далеч от предварителните планове.
— Един убит, двама арестувани — съобщи Крийл, повтаряйки думите на своя агент. — Надявам се, че наетите от теб хора не знаят нищо съществено.
— Абсолютно нищо — увери го Сизър. — Съжалявам за този провал, мистър Крийл, но съм убеден, че ще ги спипаме. Вече сме близо, много близо!
— Току-що си помислих същото, Сизър. Но я виж къде сме в момента.
Изключи телефона, напълни дробовете си с въздух и погледна през илюминатора към мястото, на което скоро щеше да се издигне новото сиропиталище. Минута по-късно вече набираше номера на Пендър.
— Развърти кранчето, Дик — заповяда той. — Искам медиите да подкрепят войната по най-категоричен начин!
— Без на практика да имаме война? — загрижено попита Пендър.
— Става въпрос за студена война, Дик — нетърпеливо отвърна Крийл. — Когато не се стреля, печалбите ми са най-големи.
— Но вече
— Нищо повече от една глупава и безсмислена пробна атака, която според моите източници е изплашила до смърт и двете страни. Сега е моментът да навлезем в дългата и приятна фаза на превъоръжаването.
— Но какво ще стане, ако все пак се стигне до открити бойни действия?
— Дик, остави тези грижи на мен, а ти просто си гледай работата. Дори да започнат война, няма да е краят на света. За тази война ще им трябват оръжия, на мястото на изразходваните муниции ще трябва да бъдат доставени нови. На кого му пука, че в хода на процеса ще се избият?
— Но те разполагат и с ядрено оръжие.
— Значи са наясно, че могат да стигнат до взаимно унищожение, Дик. Нито Москва иска да бъде изтрита от лицето на земята, нито Пекин. Това е причината, поради която не мога да допусна същото по отношение на мюсюлманите. На тях не им пука, че ще бъдат унищожени, стига и съдбата на другите да е същата. Цивилизованото мислене е необходимо и по време на война, Дик. А сега действай!
Крийл прекъсна връзката, а миг по-късно Пендър издаде заповед да бъдат отстранени всички задръжки. Тази мисия беше предизвикателство за него, но когато работиш за Крийл, предизвикателството винаги е налице. Дойде време работодателят му да разбере какво значи да се отстранят задръжките. Нито една световна медия нямаше да остане встрани от това, което щеше да й се предложи. Светът щеше да бъде залят от безпрецедентни по мащабите си лъжи за огромно удоволствие на техния създател.
С наближаването на финала Пендър все по-често се питаше какъв ще бъде бонусът на фирмата му, или по-скоро неговият. Крийл не боравеше с дребни числа. Петдесет милиона? Или сто? Пендър имаше две големи мечти: да притежава собствена яхта и частен самолет. Разбира се, не от класата на тези, които притежаваше Крийл. Те не бяха по джоба му и никога нямаше да бъдат. Той щеше да бъде напълно доволен от един реактивен „Гълфстрийм V“ и красива 40-метрова яхта с двойна палуба, произведена в Италия. В последно време тези играчки бяха необходимост за всеки, който искаше да смята себе си за наистина преуспял човек. А Пендър искаше да го извика на висок глас, и то с огромно удоволствие.
Но сладките му мечти бяха пометени от това, което се появи на монитора пред него: „Ъпдейт на блога Барни Ръбъл“. Сътрудникът, който беше изпратил този имейл, настояваше Пендър да го види.
Той отвори блога с помощта на няколко светкавични движения по клавиатурата, като същевременно продължаваше да държи под око и другите текущи операции.
Престана да го прави в мига, в който пред очите му изплува първото изречение.
„Знам кой си и какво вършиш. Искам среща лице в лице или ще изтегля историята и ще публикувам истината.
Имаше и послепис:
„Лесник беше добро хрумване, но следващия път се обърни към специалисти, които действително знаят как се прави фалшив блог.“
Мечтите за самолети и яхти моментално се изпариха. В сценария на Пендър липсваха контрамерки срещу това, което беше изписано на екрана.
Сърцето на генералния перцептивен мениджър се сви от смразяващ ужас.
Защото
Изправен зад Кейти, Шоу напрегнато гледаше компютърния екран. Имейлът беше изпратен преди десетина минути, но отговор все още нямаше.
— Да го пусна ли още веднъж? — попита Кейти.
— Не! — отсече той, но в гласа му се долови нервност.
За щастие не им се наложи да чакат дълго.
Посланието беше кратко: „Какво искаш?“
Спогледаха се, после Шоу бавно кимна.
— Отговори му.
„Невъзможно“, беше отговорът.
„Никой няма да ти повярва“, отговориха отсреща.
