— По заглъхването на сигнала, както обикновено става. Аз не се движа, остава да си ти. Освен това чувам шума на трафика около теб. А сега спри, за да се чуваме добре. Нали не искаме да се получат недоразумения?
— Дай ми една минута — каза загрижено Пендър, насочи колата към близкия изход на магистралата и спря. — Добре, а сега казвай колко искаш!
— Двайсет милиона долара.
— Това са страшно много пари!
— Но и ти си се забъркал в страшни неща. Няма проблем, ако откажеш да платиш. Аз ще изтегля материала си и ще разкажа истината.
— Която е?
— Можеш да я прочетеш заедно с всички останали. Но светът ще узнае, че „Лондонската касапница“ не е дело на руснаците, нито пък че китайците стоят зад кампанията „Червената заплаха“. И цялата история с войната отива направо в канала. Нали именно за война става въпрос?
Пендър започваше да се поти.
— Ще ми трябва време да събера парите.
— Няма да стане. Искам ги в рамките на двайсет и четири часа. Може да се изненадаш, но имам офшорна сметка. Сядай и пиши инструкциите за трансфера. Ще разбера дали си ги превел по начин, който не може да бъде проследен. Практически това е без значение за мен. Искам само парите.
— Не мога толкова бързо. Трябва ми повече време.
— Колко повече?
— Една седмица.
— Седемдесет и два часа! — отсече Кейти. — И се смятай за късметлия. Много искам да отида на почивка.
— Писна ти да си репортер, а? — изръмжа Пендър.
— Предпочитам да съм богата.
— Пет дни!
— Край на преговорите! — повиши тон Кейти. — Три дни, или планът ти отива в канала!
— Съмнявам се, че един репортаж ще предизвика чак толкова големи сътресения.
— В такъв случай не плащай и чакай да видиш какво ще стане. Сбогом!
— Чакай, чакай!
— Слушам.
— Добре, три дни. Но внимавай, мис Джеймс! Ако си намислила глупостта да ни измамиш…
— Знам, знам. Ще бъде грозна работа. Не се безпокой, вече имам „Пулицър“. Сега искам само добрите неща от живота.
Кейти продиктува банковата информация и стрелна с поглед Шоу. Той опря длан до гърлото си.
— Бизнесът с теб е истинско удоволствие. — И тя прекъсна връзката.
Шоу бавно изключи камерата.
— Е?
— Западните покрайнини на Вашингтон — отвърна той. — Платената магистрала „Дълес“ между изходите Рестън Паркуей и Уиъли Авеню.
— Толкова ли са бързи? — ахна Кейти.
— Точно там има две ретранслаторни кули. Сигналът беше засечен сравнително лесно. По-добре да беше отседнал в някой оживен хотел. Там сигналите са твърде много, за да бъде засечен отделен обект.
— Ясно. Но защо просто не проследят номера, от който се обажда?
— Направихме го. Той се опита да го скрие, затова го нямаше на екрана ти. Но телефонът в ръката ти е свързан с безжичен прехващач, който проби защитата му. Минута по-късно вече разполагахме с номера на нашия човек.
— Кой е той?
— Според Франк някакъв осемдесет и шест годишен свещеник от Бостън, който едва ли обикаля света, за да предизвиква военни конфликти, и със сигурност няма представа, че някой му е откраднал номера.
— Тогава каква полза от информацията, че този тип шофира именно по споменатата магистрала? Могат ли да идентифицират колата му?
— Технологиите все още не го позволяват — поклати глава Шоу. — Същото важи и за идентификацията на конкретен човек.
— В такъв случай как ще го засечем, Шоу?
— С това — отвърна той и потупа видеокамерата.
— Как така? — недоумяващо го погледна тя. — Ти снимаше мен и часовника!
— Точно така.
— И сега какво?
— Сега отиваме във Вашингтон.
Отлетяха за Америка на борда на частен самолет, осигурен от Франк. Той се оказа достатъчно икономичен, за да прекоси океана и да кацне във Вашингтон без презареждане. Продължителността на полета беше малко повече от седем часа.
С тях пътува и Ед Ройс от МИ5. Шоу и Кейти си избраха места в задната част на салона, а Франк и Ройс седнаха отпред, за да обсъдят подробностите на предстоящата операция.
Кейти придърпа одеялото, отпи глътка вода и погледна към Шоу. Полетът над Атлантическия океан протичаше гладко.
— Няма нищо общо с онова клатушкане през Ирландско море, а? — отбеляза тя.
Шоу кимна, но очите му останаха заковани в облегалката пред него.
— Наистина ли вярваш, че ще открием кой стои зад всичко това?
— Ако имаме късмет — погледна я той. — Но едно е да го открием, а съвсем друго да направим нещо по въпроса.
— Имаш предвид доказателства, които ще издържат в съда?
Шоу не каза какво има предвид, а просто й обърна гръб.
— Добре ли си? — докосна го по рамото тя. Направи го внимателно, тъй като това беше ранената му ръка.
— Добре съм — неубедително отвърна той.
— Когато всичко свърши, мисля да посетя родителите си — тихо рече тя.
— Къде са?
— Във Върмонт. Поне бяха там, когато ги чух за последен път. Те обичат да пътуват. Мисля, че оттам идва и моята страст към скитничеството.
— С какво се занимават?
