— Баща ми е професор по английска литература и води курс по творческо писане. По тази причина второто ми име е Уортън. Едит Уортън е сред най-любимите му писатели. Първото ми име е Катрин, но всички ми викат Кейти. Татко е израснал в окръг Колумбия, но е завършил колеж в Станфорд. Там срещнал мама. Защитил докторска дисертация и започнал да преподава в Харвард. Мама също преподавала там, но после дошли децата.
— Колко?
— Четири. Аз съм най-малката. Родена съм на Харвард Скуеър, в буквалния смисъл на думата. След три раждания мама вероятно е решила, че може да тръгне за болницата в последния момент. Водите й изтекли, докато татко я побутвал към колата. Наложило се да ме роди в една празна класна стая. А ти?
— Какво аз?
— Току-що споделих част от потресаващото си минало. Сега е твой ред.
— Не, благодаря.
— Стига, Шоу! Бъди спокоен, няма да правя материал за теб. Просто ми разкажи нещо за себе си.
— Добре — неочаквано се съгласи той. — Не помня майка си, защото ме е изоставила още преди да навърша две години. Поне така са ми разказвали. Баща си изобщо не познавам. На шест са ме изритали от сиропиталището. Следващите дванайсет съм живял сред хора, които нямам причини да си спомням. Доколкото ми е известно, нямам братя и сестри. Сега вече знаеш всичко за мен.
Шоу млъкна и отново й обърна гръб.
— Съжалявам — разстроено промълви Кейти.
— Няма за какво.
— Животът ти никак не е бил лесен.
— Това е най-доброто, което би могло да ми се случи.
— Как можеш да говориш така?
— Мога, защото от най-ранна възраст разбрах, че трябва да разчитам само на себе си — твърдо отсече той.
Кейти се загърна с одеялото, а той отново насочи вниманието си към облегалката.
— Какво мислиш да правиш, след като всичко свърши? — попита след известно време тя.
— Зависи как ще свърши.
— Искам да кажа, ако все още дишаме…
— Не съм мислил чак толкова напред.
Тя погледна към предната част на салона, където Франк и Ройс се бяха привели над малката, обсипана с документи масичка.
— Надявам се, че няма да останеш с Франк. Трябва да се откъснеш от него, преди да е станало късно.
— Май не разбираш, а? — погледна я той. — За мен
— Но…
Той свали облегалката на креслото си и затвори очи.
Кейти го гледа известно време, после извърна глава към прозорчето. Небето беше мастилено черно. Океанът беше някъде долу, на десет километра под тях. Беше летяла хиляди пъти, но по неизвестни причини на борда винаги й ставаше студено.
Сега обаче във вените й сякаш наистина имаше лед.
Франк, Ройс, Шоу и Кейти седяха в една стая и гледаха видеозаписа на широк екран. Едва сега Кейти започна да проумява какво имаше предвид Шоу.
— На магистралата са монтирани камери — поясни той. — Колкото да следят за катастрофи и задръствания, толкова и заради Големия брат, който винаги иска да знае всичко. Но в случая те ще ни свършат работа.
На съседния екран щеше да се прожектира видеото, направено от Шоу — Кейти разговоря с Пендър до електронния часовник.
— Започваме — обяви Шоу. — Записът на магистралните камери трябва да тръгне едновременно с моя.
Мониторите оживяха. Електронният часовник започна да отброява секундите. В полунощ движението по междущатска магистрала 66 все още беше оживено. Във Вашингтон винаги е така. Но колите не се движеха плътно една след друга.
— Ето я стартовата позиция — посочи с пръст Франк. — Оттук започва засичането на сигнала. Разстоянието между двата изхода е около километър и половина.
— Колите се движат с около сто и десет километра в час — отбеляза Шоу, — което означава, че разстоянието ще бъде покрито за около минута.
Очите му се заковаха върху кадрите с Кейти и часовника.
— В момента, в който Франк съобщи, че са засекли сигнала, аз накарах Кейти да опита номера с „веднага отбий и спри“ — подхвърли към Ройс той. — Това се случи точно шест минути и три секунди след началото на разговора.
— Стори ми се, че чух свиренето на гуми — добави Кейти. — И някакъв клаксон.
— Сега ще проверим този отрязък от време — вдигна ръка Шоу и започна да отброява: — Пет, четири, три, две…
Ръката му се спусна и очите на всички се заковаха на видеозаписа от магистралата.
— Ето го! — извика Ройс и посочи лявата лента на платното. По нея се движеше голям мерцедес, който рязко смени посоката и почти се блъсна в пикапа, който заемаше средното платно.
— Увеличете кадъра с черния мерцедес и го задръжте на екрана! — заповяда в микрофона Франк.
Миг по-късно черната кола започна да се увеличава и скоро запълни екрана. За нещастие ъгълът на заснемане не беше особено подходящ. Зад волана беше мъж — факт, който вече им беше известен, но лицето му почти не се виждаше.
— Бял — отбеляза Шоу. — Слаб, с посивяла коса. Рамката на вратата пречи да се види лицето му. Изглежда, говори по телефона.
— Както правят деветдесет процента от шофьорите — обади се Кейти.
Франк инструктира техническия специалист да опита различен ъгъл, но резултат почти нямаше.
— Да караме нататък — каза Шоу. — Той послуша Кейти и отби. Може би ще видим лицето му или регистрационния номер на колата.
