— Колата изскача от пътя и полита в пропастта. Долу се блъска в дърветата, резервоарът експлодира. Сигурен съм, че след нас са останали достатъчно ясни очертани следи от гумите. Тези типове пипат професионално.
— Тогава защо още не сме паднали в пропастта?
— По всяка вероятност сме заседнали на някой по-голям къс скала.
— Наистина ли ще паднем всеки момент, или аз съм изпаднала в истерия?
— Нито едно от колелата не докосва земята. Стоим на кантар върху камъка. И най-лекото разклащане ще ни прати в пропастта.
— Което рано или късно ще стане, дори да не мърдаме! Не можеш ли да обадиш на някого? На Франк, на Ройс? На президента?
Шоу внимателно опипа джобовете си.
— Взели са телефона ми — констатира той. — Твоят у теб ли е?
— Беше в чантичката ми, която остана в колата. Да я виждаш някъде?
— Да — отвърна Шоу след бърз оглед на купето. — Но ако се опитам да стигна до нея, положително ще се сринем в пропастта.
— А не можеш ли да се прехвърлиш отзад? Тежестта ти може би ще помогне да се закрепим.
Шоу направи опит да се премести, но скърцането отново се появи и колата заплашително се разклати.
— Няма да стане — изпъшка той.
— Не можем просто да седим и да чакаме смъртта! — възкликна Кейти.
Той внимателно се премести наляво, но колата изскърца и помръдна с още един-два сантиметра напред.
— Това определено ми казва нещо.
— Какво?
— Да не мърдам повече. — Очите му се плъзнаха по вътрешността на купето. Ключовете бяха на мястото си. Умишлено, разбира се. При огледа на изгорелите отломки всичко трябваше да изглежда истинско. Бавно протегна ръка и завъртя стартерния ключ един оборот надясно. Това не задейства двигателя, но свърши нещо друго. Пръстът му натисна един бутон и стъклото се плъзна надолу. Колата отново изскърца и се придвижи сантиметър напред.
— Добре, прозорецът е отворен. Но какво от това? Няма как да скочим през него, нали?
Шоу бавно разкопча колана на панталоните си и го измъкна.
— Моля те, кажи ми, че носиш коланче — промълви той.
— Нося.
— Свали го и ми го подай. Но много внимателно.
Тя се подчини, но с противното усещане, че дори движението на ръката й клати колата. В крайна сметка се справи и му подаде коланчето през облегалката.
Бавно и безкрайно внимателно Шоу свърза двата колана и направи примка в единия край. В ръцете му остана парче с дължина около метър и двайсет.
— Какво правиш? — попита Кейти.
— Нещо като ласо.
— Какво ще хващаш с него?
— Онзи клон — кимна той, имайки предвид сравнително късото, но дебело парче дърво, което стърчеше близо до стъклото. — Ако успея да се измъкна през прозореца, предната седалка ще олекне и колата би трябвало да се наведе назад. После ще потърся нещо, което да подложа под предните колела, и ще мога да те извадя.
— Би
Шоу мълча цяла минута, опитвайки се да мисли.
— Добре — промълви най-сетне той. — Имаме право на един-единствен опит. Излизаме заедно. Но ако не успеем…
— Давам си сметка, повярвай ми — прекъсна го тя. — Какъв е планът?
— Шансовете ни са хиляда към едно.
— О, вече започва да ми харесва! — саркастично възкликна тя.
— Веднага след като уловя клона в примката, ти се вкопчваш в мен с всички сили, като никога в живота си. Ясно?
Колата отново помръдна напред, дишането на Кейти се ускори.
— Падаме, нали?
— Кейти, чу ли какво ти казах?!
— Чух. Хващам се за теб и не те изпускам.
— Но първо изчакай да хвърля примката.
— Вярваш ли, че ще успееш да направиш всичко за онази частица от секундата, която ни дели от смъртта? И ще ни изтеглиш с помощта на коланче за десет долара?
— Не изпадай в истерия, моля те! Знам, че и друг път си била в критични ситуации. Това е просто една от тях.
Тя бавно отмести поглед от предното стъкло.
— Добре.
Шоу предпазливо се извъртя на една страна, огледа клона и безмълвно се увери, че не е нужно чудо, за да реализира намисленото. Всъщност би било повече от чудо, въздъхна той. Освен късмет ще им трябва божествена намеса, а вероятно и известно количество космическа мъдрост.
— Готова ли си?
Кейти дишаше тежко — като човек, на когото предстои да вдигне огромна тежест. Имаше чувството, че диаметърът на дупката, през която трябваше да се промъкнат, едва ли надвишава десет сантиметра. Не, нямаше да успеят.
— Мога да го направя! — промърмори на себе си тя. — Мога! Помогни ми, господи!
Шоу хвърли примката, но не улучи.
— Хей, може би трябва да опитам оттук! — извика Кейти, натисна бутона и стъклото до нея се плъзна надолу.
После колата рязко се наклони.
— Мамка му!
— Дръж се! — изкрещя Шоу.
— Тя тръгна, Шоу! — проплака Кейти. — Ще се преобърнем!
Колата наистина се движеше. Между нея и дебелите букови дървета в дъното на сипея нямаше нищо освен камъни.
От мястото си Шоу вече не можеше да достигне клона.
— Шоу! — изкрещя Кейти и с всички сили се вкопчи в облегалката пред себе си. Предницата на колата рязко се наведе надолу, задницата се вдигна във въздуха като „Титаник“ миг преди да се скрие под вълните.
