Цялата истина полностью

— Добре де, проследих те, защото ми се стори подозрителен.

— Защо? Да не си ченге?

— Не. Аз… Аз съм репортер.

— И разследваш шотландските наркодилъри?

— Не. Аз…

— Или ще ми кажеш истината, или ще променя намеренията си да те пусна!

— Пристигнах в Шотландия със задачата да напиша материал в памет на Андрю Макдугъл — забързано рече Кейти.

— За кой вестник?

— За „Ню Йорк Трибюн“.

Той замълча за момент, после вдигна глава.

— Ти си Кейти Джеймс.

— Как разбра? — изненадано го погледна тя.

— Четох материала за Макдугъл, името ти беше под него. Но какво правиш в Единбург, след като той почина в Глазгоу?

— Малко почивка. Понякога и репортерите имат нужда от такава.

— Докато си почиваш, започваш да си пъхаш носа там, където не ти е работа, а?

— За което съжалявам — въздъхна тя.

— Май доста си сгафила — промърмори Шоу. — По всичко личи, че ще пишеш некролози, докато навършиш седемдесет.

— Върви по дяволите!

— Всъщност вече бях там. И трябва да ти кажа, че е точно толкова гадно, колкото си го представят хората.

Тези думи бяха изречени с хладна увереност. Дори опитна журналистка като Кейти не успя да реагира.

— Какво… Какво искаш да кажеш? — запелтечи тя.

— След като питаш, едва ли ще разбереш отговора.

На практика Кейти отлично знаеше какво има предвид едрият мъж, но предпочете да замълчи. Пътуването продължи без повече разговори. Трийсет минути по-късно купърът спря пред хотел „Балморал“.

Шоу изключи мотора и се извърна към Кейти.

— Сега си събираш багажа и моментално изчезваш от града — сухо се разпореди той.

— Ами ти? Те стреляха по теб!

— Аз мога да се грижа за себе си.

След тези думи Шоу понечи да слезе от колата, но тя го хвана за ръката.

— Как се казваш?

— Години наред следя материалите ти и знам, че не си чак толкова глупава.

— Поне ми кажи какво се случи в онази гора, моля те!

Той се поколеба.

— Няма да пиша материал, ако това те тревожи — побърза да добави тя. — Не разполагам с нужните факти.

— Ако напишеш нещо, със сигурност ще провалиш усилията на много хора и ще помогнеш на лошите — мрачно рече той.

— Никога не съм помагала на лошите.

Шоу замълча, очите му не се отделяха от лицето й.

— Ставаше въпрос за голяма сделка с наркотици — въздъхна най-сетне той. — Целта ни беше да предотвратим преминаването на голяма сума пари в ръцете на терористи. Това е всичко.

— Но добрите не откриват стрелба току-така — внимателно подхвърли тя.

— Знам — призна Шоу. — И аз се чудя защо го направиха.

Откровеността му стопи голяма част от съмненията, които терзаеха Кейти.

— Защо твоите хора стреляха по теб? — тихо попита тя.

— Точно това ще се опитам да разбера — отвърна той и я погледна в очите. — А сега изчезвай от Единбург! Тази вечер остана жива, ще бъде жалко да пропилееш този късмет.

Секунда по-късно вече го нямаше.

Кейти се облегна назад върху кожената тапицерия на купъра. Беше се нагледала на смърт по време на кариерата си, а някои образи щяха да останат пред очите й, докато е жива. Но тази вечер имаше нещо друго… Никога през живота си не беше срещала човек като този.

Дали това, което й каза, беше лъжа? Такива неща се случваха непрекъснато, включително и на най-добрите репортери. Но той все пак я пусна. И й спаси живота. Изведнъж се почувства виновна, че дори не му благодари. Ако не беше той, сега парчета от тялото й щяха да са пръснати из половин Шотландия.

Дръпна сака си от задната седалка и извади бележник и писалка. Преди да избере журналистиката, беше завършила художествена гимназия. Разгърна бележника и нахвърли една бегла скица на Шоу, към която прибави и сбитите си бележки.

— Тъмна коса, ръст около метър и деветдесет, тегло над сто килограма — шепнеше Кейти докато писалката тичаше по хартията. — Рамене с размерите на Небраска, необикновени сини очи… — Остави писалката и озадачено поклати глава. Необикновени сини очи? Откъде, по дяволите, изскочи пък това?

Всъщност нямаше значение. Едва ли щеше да го види повече…

Прехвърли се на шофьорското място, паркира колата в близката уличка и влезе в хотела през служебния вход.

Шоу не си направи труда да прибере багажа си от хотела. Вещите от първа необходимост отдавна го чакаха в багажното отделение на гарата. Позвъни на Франк в момента, в който се отдалечи на безопасно разстояние от „Балморал“. Онзи вдигна на четвъртото позвъняване.

— Каква игра играеш, да те вземат мътните? — изръмжа в мембраната Шоу.

— Би трябвало да празнуваш успешното приключване на мисията — отвърна Франк. — Хванахме наркотиците, лошите не получиха никакви пари, а в момента едно птиче пее като славей. Самият аз вече отворих шампанското.

— Твоите хора откриха непровокирана стрелба!

— О, така ли?

— Да, така. Какво те накара да запазиш мълчание, а кръвта все още да тече във вените ти?

— Е, премахнахме неколцина таджики. Какво толкова е станало? Знаеш ли колко много плюскат тези типове? А моят бюджет е силно ограничен.

— Но твоите хора стреляха и по мен!

— Значи трябва да внимаваш.

— За какво да внимавам?