Цялата истина полностью

— Кейти! Инстинктът ми нашепва, че…

— Млъквай и слушай! — извика извън себе си тя. — Ти нямаш инстинкт! Докато хора като мен обикалят света и по тях стрелят, ти си седиш зад удобното бюро и чакаш! Не ти пука за нищо друго освен за продажбата на тиража. Но сега ще задържиш материала, докато ти кажа. Прецакаш ли ме, ще те намеря и ще ти издера очите! А сега затварям, защото отивам да изпия онова питие, което ти толкова щедро ми предложи, мръснико!

Захвърли с отвращение телефона, пое си дълбоко дъх и се опита да прогони треперенето. Няколко минути по-късно слезе в хотелския бар и си поръча уиски със сода. Трябваше й сериозен стимул за това, което беше намислила. После си поръча още едно. Вероятно щеше да стигне и до трето, но човекът до нея изведнъж клюмна над чашата си и тя направи върховни усилия да се смъкне от високото столче.

Тръгна по тротоара и не след дълго стигна до къщата на Чарлс Дикенс. Или по-скоро една от многото лондонски къщи, в които беше живял писателят. Дали Дикенс със своето неизчерпаемо въображение би могъл да си представи кошмара, в който съм се озовала? — запита се тя. Май ситуацията е по-подходяща за Кафка.

Стигна до малка градинка, седна на една свободна пейка и набра номера му.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Можеш ли да говориш?

— Мисля, че твоята позиция беше кристално ясна.

— Искам да те видя.

— Защо?

— Моля те, Шоу. Важно е!

Кафето беше на две крачки от Кингс Крос Стейшън. Тя седна отвън и насочи поглед към дългите автобуси, които лондончаните наричаха „наденици“. Те бяха заменили традиционните двуетажни автобуси и на практика представляваха два отделни автобуса, свързани с гумиран маншон. Жителите на града не ги обичаха твърде, тъй като често предизвикваха задръствания по тесните улици.

Такъв е и животът ми, въздъхна Кейти. Десетина „наденици“ са блокирали пътищата, по които бих могла да се измъкна.

Зърна го миг преди той да я види. Движеше се леко и без усилия въпреки ранената ръка. Плъзгаше се по плочките като чапла над спокойни води, готова всеки миг да връхлети върху плячката си. Стана и му махна.

Поръча си някаква храна, а Шоу се задоволи само с кафе и бисквита.

— Говори ли с полицията? — попита той.

— Бегло. Разказах им само каквото видях. Не споменах, че предварително съм разговаряла с него, защото не искам повече неприятности. За тях си останах случаен минувач.

— Ще разберат, че си ги излъгала в момента, в който излезе материалът. Между другото, кога ще стане това? Сигурен съм, че вече си го написала.

— Наистина го написах. Ето защо искам да говоря с теб.

Той се облегна и я погледна очаквателно.

— Ами говори.

— Нямам желание да предизвикам избухването на трета световна война.

Шоу отпи глътка кафе, а Кейти неохотно посегна към салатата. Мълчаха в продължение на цяла минута.

— Какво очакваш да чуеш от мен? — попита той. — Че не бива да публикуваш материала си? Аз вече ти го казах.

— Наистина ли си убеден, че разкриването на истината ще причини повече вреда, отколкото полза?

— Да, убеден съм. Но нека се върнем малко назад. Ние все още не знаем, че фактите в твоя материал отговарят на истината.

— Откъде знаеш, след като не си го чел? — трепна тя.

— Ти не ми позволи! — прогърмя той, после смекчи тон. — Виж какво, Кейти. Съжалявам за това, което сполетя Лесник. Но нямам никаква представа дали е свързан с лошите, или ти е казал истината.

— Фактът, че го застреляха на улицата, категорично сочи, че не е бил свързан с лошите. Той е знаел истината, а те са го проследили, за да му затворят устата.

— Тази теория издиша в няколко посоки. Как са го проследили? Защо го убиха? За да не проговори за руснаците?

— Този спор вече сме го водили — въздъхна Кейти.

— Така е — кимна той, облегна се и отмести очи от лицето й.

— Защо връхлетя в стаята му по този начин?

— Да кажем, че имах лош ден.

В очите й се появи любопитство, което не остана встрани от вниманието на Шоу.

— Бях в моргата — неохотно поясни той.

— Но защо?! — слисано го погледна тя.

— Не знам. Просто имах чувството, че трябва да я видя. После се отбих в апартамента й, но и това не помогна.

— Всички тези спомени… — съчувствено кимна Кейти.

— Там се сблъсках с родителите й — въздъхна той. — А баща й ме нападна.

— Мили боже!

— Най-лошото беше, че той ме обвини за смъртта й.

Кейти се вцепени от изненада.

— Но защо го е направил?

— От негова гледна точка има някаква логика. Разбрал е, че пътувам по света и осъществявам контакти с въоръжени хора. Освен това са го предупредили, че съм престъпник. После прострелват Ана и аз, естествено, съм виновният.

Отново замълчаха.

— Засега няма да публикувам материала — промълви тя. — Искам да науча повече.

— Мъдро решение, Кейти — вдигна глава той. — Одобрявам го напълно.

— А ти какво ще правиш?

— Ще търся убийците на Ана.

Николас Крийл започваше да губи търпение. Репортажът на Кейти Джеймс би трябвало вече да излезе. Лесник й беше разказал всичко и беше мъртъв. А тя разполагаше с материала на века — онзи, който щеше да я изстреля отново на върха. Защо се бавеше?