Не биваше да ходи в моргата. Не биваше да я вижда такава.
Не биваше, но го направи.
Няколко минути по-късно отключи входната врата, влезе в апартамента на Ана и седна на пода. Изправен на крачка от него, Франк мълчаливо го наблюдаваше. Познатата обстановка постепенно го успокои. Тук се усещаше присъствието на живата Ана, която нямаше нищо общо с обезобразения труп, положен върху студения стоманен плот. Тук Ана не беше мъртва, не беше убита.
Той стана и свали една снимка от полицата над камината. На нея бяха двамата с Ана по време на миналогодишната им ваканция в Швейцария. Тя беше добър скиор, много по-добър от него. Как се бяха забавлявали само! Другата снимка беше от Австралия. На третата тя беше яхнала слон, който беше кръстила Балзак заради привързаността му към кафето, което пиеше с хобота си от широка купа.
Навсякъде около него бяха пръснати вещите, които Ана беше обичала.
Част от самата нея.
Шоу отново се отпусна на пода. В главата му се блъскаха множество объркани мисли — онези, които най-често навестяват хората в неговото състояние. Болката от ножовката на Адолф беше нищо в сравнение с тази, която изпитваше в момента. Една отворена рана срещу нетърпимо острата болка в сърцето, която бавно убива тялото и душата му. За такава болка все още нямаше лек.
Забелязал промяната в изражението му, Франк загрижено подхвърли:
— Хайде, приятелю. Да вървим да ударим по едно питие.
Шоу бавно осъзна, че не може да остане. В известно отношение живата Ана се оказа далеч по-непоносима от безжизненото тяло върху металния плот. Тя му напомни какво беше загубил. Какво двамата бяха загубили завинаги.
Изправи се с цената на върховни усилия. Франк посегна към топката на бравата, но в същия миг вратата се отвори.
Двамата мъже внезапно се оказаха очи в очи с родителите на Ана.
Лицето на Волфганг се наля с кръв, ръцете му се протегнаха да сграбчат Шоу, който бързо отстъпи крачка назад.
— Волфганг, не! — изкрещя съпругата му.
— Това чудовище! Това проклето чудовище! — заекна Волфганг. Очите му хвърляха светкавици към Шоу, който не знаеше какво да прави.
— Успокойте се, моля ви — обади се Франк. — Той също страда.
— Какво търсите тук? — остро попита Наташа, вкопчила се с две ръце в съпруга си.
— Недей да говориш с този боклук! — бясно изкрещя Волфганг. — Той уби дъщеря ни! Уби Ана!
Шоу направи крачка напред, в очите му се появи стоманен блясък.
— Какво говорите? — хладно процеди той. — Аз нямам нищо общо със смъртта на Ана!
— Остави на мен, Шоу — дръпна го за ръкава Франк.
Дебелият показалец на Волфганг се стрелна към лицето на Шоу.
— Ако не беше ти, Ана щеше да бъде жива! Ти си виновен за смъртта й!
— Хей, я стига с тези глупости! — ревна Франк.
Шоу понечи да ги заобиколи и да излезе на стълбището, но Волфганг изведнъж се стрелна напред и го стисна за гърлото. Едрите им тела влязоха в болезнено съприкосновение със стената. Наташа изпищя и се вкопчи в мъжа си.
— Не, Волфганг! Недей!
Франк се хвърли между тях и се опита да ги раздели, но Волфганг беше прекалено тежък.
Рамото на по-възрастния мъж потъна в ранената ръка на Шоу и той простена от болка. Успя да се откъсне от хватката на едрия германец едва след като заби коляно в слабините му. В следващия миг Волфганг отново налетя, но Шоу с лекота избегна атаката му. Възрастният мъж дишаше тежко, лицето му беше червено като на човек, който всеки момент ще получи апоплектичен удар. Тялото му се удари в стената. Преди да се обърне за нова атака, дланта на Шоу потъна в дебелия му врат, безпогрешно улучвайки чувствителен нерв. Волфганг изкрещя от болка и се свлече на пода.
В следващия миг тежката чанта на Наташа се стовари върху лицето на Шоу и ръбът й сряза бузата му. Рукна кръв. Франк изтръгна чантата от ръцете на жената и я запрати в другия край на стаята. Наташа се наведе над стенещия си съпруг.
Шоу ги гледаше втренчено, механично преглъщайки кръвта, която пълнеше устата му.
— Добре ли е? — дрезгаво попита той.
— Махай се! — изкрещя Наташа. — Веднага се махай оттук! Остави ни мира! И бездруго ни причини достатъчно злини!
— Аз нямам нищо общо с…
Шоу изведнъж млъкна.
Франк го задърпа към вратата.
— Да се махаме, преди някой наистина да пострада! — изръмжа той.
Шоу избърса кръвта от лицето си, излезе на стълбището и затръшна вратата.
— Никой не им е казвал, че си чудовище — започна Франк, докато слизаха надолу. — Ние просто…
Шоу внезапно спря, свлече се до парапета и нададе силен вопъл, който отекна в тясното пространство. Стените го подеха, превръщайки го в гръмотевичен ек. Сълзите бавно отмиха кръвта от лицето му. Той рида в продължение на десет минути, а тялото му неудържимо трепереше.
Франк го гледаше и мълчеше. Ръцете му бяха свити в юмруци, очите му бяха насълзени.
Шоу спря да плаче толкова рязко, колкото беше започнал. Изправи се и избърса лицето си.
— Добре ли си? — тревожно го погледна Франк.
— Абсолютно — отвърна с безизразен глас той, обърна се и хукна надолу. Франк се втурна след него.
