Трябваше да свърши зле и така стана. Онзи ден все още е жив за мен, като сън. Хванаха ме, че ги гледам, понеже кихнах. Отначало ме обкръжиха, за да не мога да сляза, и имах късмет, че жълъдите и шишарките бяха единствените муниции, които Тафи можеше да намери. Накрая реших да се покатеря по-нависоко, за да съм извън обсега му. Но едно дърво, достатъчно тънко, за да се изкатери по него малко дете, е достатъчно тънко и за да го разтърсят три ядосани деца. Известно време стоях вкопчена в люшкащия се връх, а след това паднах — изхвърчах на широка дъга и тупнах по гръб на земята. Лежах безпомощно, останала без дъх и замаяна. Те се смълчаха. Бяха уплашени.
— Убихме ли я? — попита Елм. Чух как Лея вдиша уплашено. И тогава Тафи извика храбро:
— Я най-добре да се уверим!
Това ме извади от шемета. Вдигнах се с олюляване на крака и побягнах. Те зяпнаха след мен и помислих, че ще ме оставят на мира. Но Тафи изрева:
— Дръжте я!
И затичаха след мен, настървени като кучета по заешка диря. Краката ми бяха къси, бях замаяна от падането, а те бяха близо зад мен, викаха и крещяха. Тичах слепешком, с наведена глава, и я покривах с ръце, за да се защитя от камъните, които Тафи грабваше от земята и мяташе все по-точно. Не мислех да избягам към кошарата за агнета. Тичах безшумно като заек, но когато едно едро тяло изведнъж застана пред мен, сграбчи ме и ме вдигна високо, изпищях все едно, че ме убиват.
— Кротко, момиче! — изръмжа ми Лин овчарят. Толкова бързо, колкото ме беше вдигнал, ме пусна, а кучето му тръгна напред и се изпречи срещу преследвачите ми. Бяха по петите ми. Ако Лин го нямаше, щяха да ме хванат в онзи ден и още се чудя дали щяха да ме оставят жива.
Лин сграбчи Тафи отзад за яката, люшна го и го плесна с другата си ръка по задника толкова силно, че Тафи се изви на дъга от удара. Лин го пусна и скочи на двете момичета. Те не бяха толкова близо и почти успяха да се измъкнат, но Лин докопа едната за опашката, а другата за полите. Те оклюмаха, а той им изръмжа:
— Какви ги вършите?! Да гоните мъничко дете, побойници такива! Да ви науча ли какво е някой по-голям от вас да ви напердаши хубаво?
Двете момичета се разреваха. Брадичката на Тафи трепереше, но той стоеше изправен и стиснал юмруци. Седях неподвижно там, където Лин ме беше пуснал. Чак когато се наведе, за да ми помогне да се вдигна на крака, той възкликна:
— О, в името на Еда и Ел, не само че сте глупаци, още по-лошо е! Това е малката господарка, сестрата на самата лейди Копривка! Мислите ли, че ще забрави какво сте ѝ направили днес? Въобразявате ли си, че като станете големи мъже и жени, ще работите в кухните или на нивите, като родителите ви поколения преди вас? Или децата ви след вас? Ако холдър Беджърлок или лейди Моли не накарат родителите ви и вас да се разкарате от земите им още днес, ще се изумя!
— Тя ни шпионираше! — проплака Лея.
— Дебнеше ни! — обвини ме Елм.
— Тя е идиотка, малоумна, и ни зяпа с очи като на призрак!
Последното го каза Тафи. Беше първият път, когато разбрах, че се страхува от мен.
Лин само поклати глава.
— Тя е дъщерята на къщата, тъпаци! Може да ходи където реши и да прави каквото пожелае. Горката мъничка пеперудка! Какво друго да прави? Иска само да си играе.
— Тя не може да говори! — възрази Елм, а Тафи добави:
— Тя е тъпа като галош. Кой играе с идиот? Трябва да я държат вързана вътре, да, и да не се пречка на хората.
Знаех, че повтаря нещо чуто от възрастни.
Лин извърна очи от тях към мен. След първия ми писък не бях издала и звук. Кучката му се върна при мен и аз сложих ръка на косматия ѝ гръб. Пръстът ми потъна дълбоко в копринената ѝ козина и усетих как спокойствието ѝ се вля в мен. Тя клекна до мен, главите ни бяха на едно ниво. Овчарят извърна очи от кучето към децата.
— Добре. Каквато и да е тя, нищо не ви струва да сте добри с нея. Сега, тука ме позатруднихте. Че трябва да кажа на господаря, трябва, но не ми се ще да видя вашите изгонени от местата, които са държали с години. Но
— Не я докоснахме! — викнаха те.
— Не казвай на господаря! Заклевам се, няма да я гоним повече — започна да се пазари Тафи.
Лин беше клекнал пред мен. Махна едно сухо листо, извади един трън от туниката ми и приглади разрошените ми къдрици.
— Е, не плаче. Може да не е много пострадала. Може би. Не си ли пострадало, мъничко?
Изправих рамене и го погледнах в очите. Свих ръцете си отзад и ги стегнах в юмруци, ноктите ми се забиха силно в дланите, за повече кураж. Намерих гласа си. С развързания си наскоро език оформих всяка дума все едно беше дар.
— Благодаря ви най-сърдечно, овчарю Лин. Не съм пострадала. — Той се облещи, а аз изместих погледа си към зяпналите деца. С усилие запазих гласа си спокоен и изрекох всяка дума точно. — Няма да кажа на татко ми и на майка ми. Нито е нужно вие да го казвате. Мисля, че тези деца осъзнаха грешката си.
