Не можех да го накарам да се случи. Трябваше да го позволя. Трябваше да позволя на пътеката да се оформи около мен, от думите, които се опитвах да изрека, и подигравките, с които ме засипваха. Дойде моментът, в който може би трябваше да съм побягнала, но бях твърде уплашена и в същото време съзнавах, че само тази пътека води там, където копнея да стигна. Момичетата ме хванаха, пръстите им се впиха в тънките ми китки, докато плътта не се надигна на ивици червено и после бяло. Разтърсиха ме и главата ми се люшна толкова силно, че видях блясъци светлина зад очите си. Опитах се да проговоря и излезе като крякане. Те се разкикотиха и също ми изкрякаха. В очите ми бликнаха сълзи.
— Повтори го, Бръм. Изкрякай пак като пуйка.
Тафи стоеше над мен, толкова висок, че трябваше да се присвие под арката. Погледнах го отдолу и поклатих глава.
Тогава Тафи ме зашлеви. Силно. Веднъж, и люшна главата ми на една страна, а после отново, почти мигновено, от другата страна, и разбрах, че така го пляска майка му понякога, люшка главата му насам-натам, докато ушите му не бръмнат. Устата ми се напълни със солена кръв и разбрах, че е станало. Бях на пътеката. Сега беше моментът да се отскубна от тях и да побягна, да бягам, да бягам, защото от този момент имаше толкова много пътеки, които водеха до това, че лежа на земята толкова пребита, че никога нищо да не може да се поправи. Тъй че издърпах китките си от ръцете им и се втурнах през гъстите дървета и навън през една пролука, откъдето никой от тях не можеше да се провре. Побягнах не към имението, а навътре в гората. След малко те вече бяха след мен. Гонеха ме, но едно малко човече може да тича присвито и да използва дирите, оставени от зайци и лисици. А когато дирята водеше през гъсти бодливи трънаци, продължавах, докато те бяха прекалено големи, за да ме последват, без да съдерат дрехите и кожата си.
Сред едни шипкови храсти намерих малка падина, място, където бе израснала мека трева и трънаците ме засланяха. Свих се на земята и замръзнах, разтреперана от страх и болка. Бях го направила, но, о, на каква цена! Чувах как викаха и удряха с клони храсталаците. Сякаш бях толкова глупава, че да напусна убежището си! Наричаха ме с гадни имена, но не можеха да ме видят, нито да разберат със сигурност дали все още се крия там. Не издадох звук, когато отворих уста и наведох глава, за да се излее кръвта. Нещо в устата ми се бе скъсало, късче, което минаваше от долната страна на езика ми до долната челюст. Болеше. И течеше много кръв.
По-късно, когато се махнаха и се опитах да изплюя кръвта, ме заболя още повече. Езикът ми вече се движеше в устата, пляскаше като език на стара обувка. Когато следобедът започна да свършва и сенките станаха по-дълбоки, изпълзях от трънливото си укритие. Тръгнах обратно към имението по дълъг и лъкатушещ път. Спрях при едно поточе и измих кръвта от устата си. Когато отидох за вечеря, двамата ми родители се ужасиха от синините по страните ми и почернялото ми ляво око. Майка ми ме попита как е станало, но аз само поклатих глава и дори не се опитах да проговоря. Ядох малко. Люшкащият ми се свободно език ми пречеше. Два пъти го прехапах, преди да се откажа, и останах да седя вторачена в храната, за която копнеех. През следващите пет дни ми беше трудно да ям: усещах езика си като нещо чуждо, което се люшкаше в устата ми.
И все пак, и все пак, бях на пътеката, която бях избрала. А когато болката намаля, се изумих колко свободно мога да движа езика си. Сама в стаята ми, след като майка ми помислеше, че съм заспала, упражнявах думите си на глас. Звуците, които ми бяха убягвали преди, внезапното начало и резкия завършек на думите, с тях вече можех да се справя. Все още не повеждах разговор, но вече беше защото предпочитах така, а не защото не можех. На мама започнах да говоря по-ясно, но само с много тих глас. Защо? Защото се страхувах от промяната, която бях постигнала в себе си. Татко ми вече гледаше на мен с други очи, откакто бе видял, че мога да държа перо. И смътно осъзнавах, че момичетата бяха дръзнали да ме нападнат, защото бях носила розовата рокля, която заявяваше статут по-висок от техния, какъвто според тях не заслужавах. Ако започнех да говоря, дали всичките слуги нямаше да се отдръпнат от мен, включително милата готвачка Нътмег и строгият ни иконом? Страхувах се, че речта ще ме направи още по-презряна, отколкото вече бях. Толкова копнеех за каквато и да било близост. Щеше да е моят провал.
Трябваше да съм научила урока, който ме бе сполетял. Не бях. Бях самотна, а едно самотно сърце има копнежи, които могат да надделеят над здравия разум и достойнство. Лятото напредна, раната в устата ми зарасна и отново започнах да шпионирам другите деца. Отначало стоях на разстояние, но беше твърде обезсърчително да ги гледам отдалече и да не мога да чувам какво си говорят и да не виждам какво правят. Тъй че се научих да отивам преди тях, покатервах се на някое дърво и гледах игрите им отгоре. Мислех се за много умна.
