От Тафи се страхувах. Беше на девет, по-голям и по-тежък от Елм и Лея. Беше месарчето на кухнята, носеше прясно заклано пиле или мъкнеше на гръб заклано и одрано агне. На мен ми изглеждаше огромен. Беше по момчешки глуповат и откровен в неприязънта си към мен. Веднъж, когато тръгнах след децата от кухнята до поточето, където се канеха да пуснат лодки от орехови черупки, Тафи се извърна към мен и ме замеря с камъчета, докато не побягнах. Имаше навика да казва „Бръм“, с което се подиграваше с името ми и намекваше, че съм глупава. Двете момичета не смееха да се намесят в подигравките му, но, о, колко им се радваха.
Ако кажех на майка си, тя щеше да каже на татко ми и съм сигурна, че всички деца щяха да бъдат изгонени от Върбов лес. Тъй че не казах. Колкото повече не ме харесваха и ме презираха, толкова повече копнеех за компанията им. Вярно, че не можех да играя с тях, но можех да ги гледам и да се уча как да играя. Катерене по дървета, пускане по водата на лодки от орехови черупки с платна от листа, надпревари по скачане, прескачане и търкаляне, насмешливи песнички, как да хванеш жаба… всички онези неща, които децата учат от други деца. Гледах как Тафи върви на ръце и насаме в спалнята си се натъртих на сто места, докато успях да прекося стаята, без да падна. Не ми хрумваше да помоля за пумпал от пазара, докато не видях червения пумпал на Тафи. От разстояние се научих да свиря с уста или със стрък трева между палците. Криех се и изчаквах докато си тръгнат, преди да се опитам да се люшкам на въже, вързано на клон, и да се промъкна в тайното кътче, построено от нападали клони.
Мисля, че баща ми подозираше как си прекарвам времето. Когато мама му каза за желанието ми, той ми купи не само пумпал, но и подскачащ клоун, малък акробат, стегнат на две пръчки с усукана връв, която го държи. Вечер, когато седях край камината и си играех с тези прости играчки, той ме гледаше изпод вежди. Усещах в погледа му същия глад, който изпитвах и аз, когато наблюдавах играта на другите деца.
Имах чувството, че ги ограбвам, когато ги гледах скришом. И те изпитваха същото, защото щом откриеха, че ги наблюдавам, ме прогонваха с викове и подигравки. Тафи дръзваше да ме замерва с шишарки и жълъди, а другите викаха и се смееха, щом ме улучеше. Мълчанието и плахостта ми ги правеха дръзки.
Такава грешка. Или не. След като не можех да се включа, ги проследявах и играех там, където те бяха играли, след като си отидеха. Имаше едно място край поточето, където растяха нагъсто тънки върби. Една ранна пролет те сплетоха дръвчетата и през лятото дърветата пораснаха в сенчест свод от листати клони. Превърна се в къщата им за игри и те носеха там хляб и масло от кухнята и ядяха на блюда от големи листа. Паниците им бяха също листа, усукани да задържат малко вода от поточето. А Тафи беше лорд Тафи там, а момичетата бяха дами с нанизи от златни глухарчета и бели маргаритки.
Колко копнеех да се включа в тази игра! Бях си мислила, че роклята от розова дантела може да ми спечели достъп в кръга им. Но не. Така че в онзи ден ги проследих крадешком и изчаках, докато ги извикат по работите им, преди да вляза. Седнах на едно от столчетата им от струпан мъх. Веех си с ветрило от клонки папрат, което Елм беше направила и оставила там. Бяха направили малко легло от борови клонки в ъгъла и полегнах на него. Слънцето беше жарко, но огънатите клони на заслона пропускаха само пъстра сянка. Затворих очи и загледах светлината по клепачите ми, и вдишвах аромата на счупени клонки и сладкия мирис на самата пръст. После съм задрямала. Когато отворих очи, беше много късно. И тримата стояха на входа и ме гледаха. Надигнах се бавно. На фона на слънчевата светлина отвън бяха силуети. Опитах се да се усмихна и не успях. Седях съвсем неподвижно и ги гледах. После, все едно слънцето беше излязло иззад облаците, си спомних този ден. Бях го сънувала, и всичките многобройни пътеки, които можеха да отклонят от него. Не можах да си спомня кога съм го сънувала, а после ми се стори, че може да е било сън, който щях да имам. Или сън за… нещо. Сън за кръстопът, място не на два пресичащи се пътя, а на хиляди. Свих краката си и бавно се надигнах.
Не можех да видя децата заради пластовете сънища и сенки около тях. Опитах се да огледам безбройните пътеки. Чувствах, че една от тях води към нещо, което отчаяно исках. Но коя? Какво трябваше да направя, за да стъпя на тази пътека? Ако тръгнех по друга пътека, умирах. Там ми се подиграваха. Там мама тичаше към мен, когато запищях. А там…
