Една кухненска слугиня ни намери там, изпищя от ужас и затича към къщата да доведе помощ. Слугите дойдоха с фенери, уплашени от господаря в неистовата му скръб. Но нямаше нужда да са предпазливи. Всичката му сила го беше оставила. Не можеше дори да се вдигне, както беше на колене, дори когато издърпаха тялото ѝ от прегръдката му, за да го приберат в къщата.
Чак когато посегнаха и за мен, той се изправи.
— Не — каза и в онзи момент заяви правото си над мен. — Не, тя е моя, вече. Кутре, ела тук, при мен. Аз ще те занеса.
Стиснах зъби, щом ме взе. Задържах тялото си вцепенено и изправено, както правех винаги, когато ме държеше, и гледах встрани от лицето му. Не можех да го понеса, нито можех да понеса чувствата му. Но истината беше над мен и трябваше да я изрека. Затаих дъх и прошепнах в ухото му стиховете от моя сън.
