Малко виждах от Пчеличка, освен отпечатъците от стъпалата ѝ. Отбягвахме се един друг. Отначало изпитвах чувство на вина, че в дълбините на собствената си скръб бях изоставил детето си. Ходех да я търся. Но щом влезех в някоя стая, тя я напускаше. Или се скриваше някъде, колкото може по-далече от мен. Дори когато ме потърси в личната ми бърлога късно през нощта, не потърси мен, а самотата, която стаята даваше и на двама ни. Влезе в онази светая светих като мъничък призрак с алена нощница. Не проговорихме. Не я накарах да се върне в безсънното си легло, нито ѝ предложих празни обещания, че всичко рано или късно ще се оправи. В бърлогата ми се свихме отделно като попарени кутрета. Знаех, че вече не мога да понеса да съм в работната стая на Моли. Подозирам, че Пчеличка изпитваше същото. Отсъствието на майка ѝ беше по-силно в онази стая, отколкото където и да е другаде в къщата. Защо се отбягвахме един друг? Най-доброто обяснение, което мога да предложа, е сравнение. Когато държиш изгорената си длан близо до огъня, болката пламва отново. Колкото по-близо бях до Пчеличка, толкова по-остра ставаше болката ми. Мисля, че в набръчканото ѝ личице и треперещата ѝ долна устна прочитах същото чувство у нея.
Пет дни след като погребахме Моли повечето опечалени си стегнаха багажа и напуснаха Върбов лес. Хеп не беше дошъл — беше далече във Фароу. Не знам как бе получил вестта толкова бързо, но ми отговори със съобщение по птица до гълъбарниците на Бъкип, а оттам ми го донесе бегач. Хубаво беше да чуя вест от Хеп, но също толкова се радвах, че не беше дошъл. Имаше и други писма, които дойдоха по различни начини. Едното беше от Кетрикен в Планинското кралство, скромна бележка на проста хартия, написана от собствената ѝ ръка. С Предан си бяхме докоснали умовете и той знаеше, че няма какво да се каже. От лейди Фишър, бивша Старлинг, дойде писмо, елегантно изписано на фина хартия, с най-сърдечни слова. По-грубо писмо получих от Уеб. Писмата казваха това, което подобни писма казват винаги. Може би думите помагат на други, когато скърбят. За мен бяха само думи.
Момчетата на Моли имаха ферми и работа, и семейства и жива стока, за които да се грижат. Лятото не оставя на човек, който се препитава от земята, някакво време да стои бездеен. Имаше много плач, но също така мили възпоминания и добродушния смях, който донесоха със себе си. Копривка кротко ме помоли за няколко неща за спомен, тъй че всеки от братята ѝ да си вземе по нещо. Помолих я тя да го направи, като казах, че не ме бива за тази задача и че без жената нейните вещи значат малко за мен. Едва по-късно щях да осъзная колко егоистично е било това решение — да оставя цялата тежест на раменете на по-голямата си дъщеря.
Но тогава бях вцепенен и зашеметен, неспособен да мисля за когото и да било, освен за себе си. Моли беше моята сигурност, моят дом, моят център. След като вече я нямаше, буквално се чувствах на парчета, все едно сърцевината ми се е взривила и късчетата от мен са хвърлени на вятъра. Почти през целия ми живот Моли я беше имало. Дори когато не можех да съм с нея, дори болката да я гледам отдалече, докато отдаваше живота и любовта си на друг мъж, дори онази болка беше безкрайно повече за предпочитане от пълното ѝ отсъствие в моя свят. В годините, докато бяхме разделени, винаги можех да мечтая за „един ден“. Сега всичките ми мечти бяха свършили.
Няколко дни след смъртта ѝ, когато къщата се беше опразнила от гости и допълнителният персонал, който Ревъл беше наел, също бе напуснал, Копривка дойде при мен в личния ми кабинет. Задълженията ѝ в Бъкип я зовяха. Трябваше да се връща и не я обвинявах, защото знаех, че не може да направи тук нищо повече, което да подобри каквото и да било. Когато влезе, вдигнах очи и внимателно оставих перото настрани. Да записвам мислите си винаги е било моето убежище. Онази нощ бях писал страница след страница, като изгарях всяка почти веднага след като я довършех. Не е задължително в ритуалите да има някакъв смисъл. При камината, на едно сгънато одеяло, Пчеличка се беше свила на кълбо като котенце. Извитият ѝ гръб беше обърнат към мен, лицето ѝ — към огъня. Беше посред нощ и не си бяхме казали нито дума.
Копривка бе изтощена. Плачът беше зачервил очите ѝ, а бляскавата ѝ грива на черни вълни се беше смалила до къдрава шапчица. От нея кръговете под очите ѝ изглеждаха по-тъмни и тънкото ѝ лице по-костенобяло. Простият син халат, който носеше, беше провиснал и осъзнах колко много е отслабнала.
Гласът ѝ беше пресипнал.
— Трябва да се върна в Бъкип утре. Ридъл ще ме придружи.
— Знам — отвърнах. Не ѝ казах, че за мен ще е облекчение да остана сам, за да мога да скърбя толкова неистово, колкото имах нужда, и никой да не бъде свидетел. Не ѝ казах, че се чувствам ограничен, сдържан от възпитание в място, където не мога да изразя мъката, която изпитвам. Вместо това ѝ казах: — Знам, че сигурно се чудиш. Знаеш, че върнах Шута от другата страна на смъртта. Сигурно се чудиш защо позволих майка ти да си отиде.
