Има краища. Има начала. Понякога те съвпадат, като краят на едно нещо бележи началото на друго. Но понякога просто има дълго пространство след един край, време, когато сякаш всичко е свършило и нищо друго не може изобщо да започне. Когато моята Моли, пазителката на сърцето ми още от момче, умря, беше така. Тя свърши, но нищо друго не започна. Нищо нямаше, което да измъкне ума ми от онази пустота, нищо, което да облекчи болката ми, нищо, което да придаде смисъл на смъртта ѝ. Вместо това смъртта ѝ превърна всички други краища, които бях преживял някога, в прясна рана.
В дните, които последваха, бях безполезен. Копривка дойде бързо, пристигна преди да е минала първата нощ, водеше Стабилен и Ридъл. Сигурен съм, че беше пътувала през камъните, както и те. Синовете на Моли и Бърич, с жените и децата им, се появиха възможно най-бързо. Пристигнаха други опечалени, които вероятно съм поздравил, хора, на които сигурно съм благодарил за проявеното внимание. Може би съм го направил. Представа нямам какво съм правил през онези дълги дни. Времето като че ли не отминаваше, а се влачеше и влачеше. Къщата беше пълна с хора, говореха и се хранеха заедно, ядяха и си говореха заедно, плачеха и се смееха, и си споделяха спомени за времена, в които не съм бил част от живота на Моли, докато не се оттеглех в самотата си в спалнята и не залостех вратата. Но отсъствието на Моли бе по-голямо от присъствието на когото и да било. Всяко от големите ѝ деца скърбеше за нея. Рицарин плачеше, без да се срамува. Пъргав обикаляше с празни очи, докато Чевръст просто си седеше смълчан. Стабилен и Пламен като че ли пиеха много, нещо, което щеше да натъжи Моли, ако го видеше. Справедлив беше станал сериозен млад мъж и излъчваше тъмна аура на самотност, много напомняща за Бърич. Все пак тъкмо той се зае с грижите за братята и сестра си. Ридъл също беше тук, витаеше на заден план като призрак. Говорихме веднъж, късно през нощта, и с добро намерение той се опита да ме увери, че след време скръбта ми щяла да мине и животът ми щял да започне отново. Исках да го ударя и мисля, че това пролича на лицето ми. След това се избягвахме един друг.
Предан, Елиания, принцовете и Кетрикен бяха в Планинското кралство, тъй че присъствието им ми беше спестено. Сенч изобщо не дойде за погребението — не че очаквах да ни посети. Почти всяка вечер го усещах на ръба на ума си, подканящ, но не натрапчив. Това ми напомни как открехваше тайната врата към кулата си и ме чакаше, когато бях момче. Не се пресягах към него, но той знаеше, че го усещам, и бях благодарен за дискретността му.
Но изброяването кой е дошъл и кой не създава впечатлението, че съм забелязвал или ме е интересувало. Живеех със скръбта си; спях мъка, ядях тъга и пиех сълзи. Пренебрегвах всичко останало. Копривка влезе в ролята на майка си: ръководеше всички неща с привидна лекота, докато се съветваше с Ревъл по осигуряването на места за спане за пристигащите хора и координираше с готвачката Нътмег ястията и хранителните припаси. Зае се да съобщи на всеки, който трябваше да бъде уведомен, за смъртта на Моли. Просто се превърна в мъжа на къщата, даваше указания на ратаите в конюшните и на слугите, посрещаше и изпращаше. С всичко, което не трябваше да се заповядва, а да се свърши, се оправяха Ревъл и Ридъл. Не можех да им помогна. Не можех да направя нищо за никого, дори за себе си.
Някак си всички необходими неща бяха направени. Подрязах си косата за траура, а някой трябваше да е срязал тази на детето. Пчеличка приличаше на четка за конски копита, когато я видях, клечица, цялата загърната в черно, с пухкава бяла четина, щръкнала на малката ѝ глава. Празните ѝ сини очи бяха мъртви. Копривка и момчетата бяха настояли, че майка им е искала да бъде погребана. Като Търпение преди нея, беше пожелала да не бъде изгорена, а да се върне в земята, която храни всички неща на света. Заровена в земята. Това ме смрази. Не бях знаел. Никога не бях говорил с нея за такива неща, никога не бях мислил, нито си бях представял време, когато тя няма да е тук. Жените винаги надживяват съпрузите си. Всички го знаят. Бях разчитал на това. А съдбата ме беше измамила.
Погребването ѝ беше тежко за мен. Щеше да ми е по-лесно да видя, че изгаря на клада, да знам, че си е отишла, отишла си е завинаги и е недостижима, вместо да мисля за нея увита само в покров и положена във влажната пръст. Ден след ден ходех на гроба ѝ и съжалявах, че не бях докоснал страната ѝ още веднъж, преди да я сложат в черната пръст. Копривка засади растенията, които щяха да открояват мястото за вечен отдих на майка ѝ. Ежедневно, когато го навестявах, виждах отпечатъците от малките крачета на Пчеличка. Нито един плевел не смееше да покълне.
