Убиецът на Шута полностью

Когато се обърнах да потърся Пчеличка, нея я нямаше. Паричка клечеше кротко. Реакцията ми бе инстинктивна. Пресегнах се и към кучето, и към мъжа и попитах: Къде е тя? Къде отиде дъщеря ми?

Котенца, отвърнаха ми едновременно.

Дори да беше надарен с Осезанието и Паричка да бе неговият спътник, Лин никога не ми го беше казвал и сега не беше моментът да питам. Не беше първият лишен от Осезание, когото познавах, който се държеше все едно, че може да си говори със спътника си. Но грижата ми в момента не бяха те, а Пчеличка.

— Котенца ли?

— Има котило там отзад, под една от яслите. Отвориха им се очите преди две седмици и вече са почнали да проучват.

Започнали бяха, и още как. И котилото от четири котенца проучваше моята дъщеря, легнала по корем във влажната слама и оставила ги да се катерят по нея. Едно оранжево, на бели петна, седеше на гърба ѝ и ѝ дърпаше косата, вкарало острите си като игли зъбки в раздърпаната ѝ плитка и свило крачета. Две пъстри клечаха в извивката на ръцете ѝ под брадичката. Малко по-далече едно черно-бяло котенце с кривната опашка я гледаше сърдито, докато тя бе впила очи в него.

— Пчеличке, време е да тръгваме — казах.

Тя се раздвижи бавно, с неохота. Пресегнах се към оранжевото коте, за да го откопча от косата ѝ. То ме плесна експериментално. Оставих го в сламата до нея.

— Време е да тръгваме — повторих.

Тя въздъхна.

— Харесват ми котенцата. Никога не съм държала коте. Тези са мили, но онова там не ми дава да го пипна.

Лин заговори:

— О, онзи черньото е като баща си. Пълен с пикня и оцет още отсега. Ще е добър ловец на плъхове, но аз не бих го избрал, господарке Пчеличке.

— Не избираме никое от тях — поправих го. — Тя искаше просто да ги погали.

Лин кривна глава към мен. Кучето му направи същото.

— Е, просто казвам, че е добре дошла да си вземе едно, ако иска. На подходящата възраст са да си намерят нов дом. Едно малко коте може да е утеха за момиченцето, сър. Топла малка компания. — Покашля се и добави: — Макар че според мен едно кутре ще е по-добре за нея.

Изпитах леко раздразнение. Коте или кутре нямаше да изцери скръбта от смъртта на майка ѝ. После един ярък спомен за кутре, наречено Носльо, нахлу в ума ми. Но друго същество за неин приятел можеше да помогне. Много. И може би само по лошия начин. Заговорих твърдо.

— Благодаря, но не, Лин. Може би когато стане малко по-голяма, но не сега. Хайде, Пчеличке. Трябва да се прибираме.

Очаквах да започне да се моли. Но тя се надигна, като остави двете пъстри котета леко да се смъкнат в сламата. Малко по-дълго изгледа черното. Вдигна му пръст като да го предупреди, но след това се изправи и тръгна послушно след мен.

На връщане закрачих още по-бавно. После попитах:

— Тъй. Какво чу?

Пчеличка помълча дълго. Тъкмо да я подканя да ми отвърне, когато призна:

— Всъщност не внимавах много. Беше просто нещо за овце. А и котенцата бяха там.

— Говорехме за овце, които са на сестра ти, с човек, който се препитава, като се грижи за тези овце. Някой ден може да се наложи да отидеш и да говориш с него или с дъщеря му, или с внучето му за тези овце. Следващия път слушай. — Помълчах малко, за да ѝ оставя време да премисли това, а после попитах: — Значи не чу този път. Какво видя?

Изненада ме с това, което беше чула в думите ми. Въпросът ми изобщо не беше стигнал до ума ѝ. Заговори колебливо, с глас, изпълнен с трепет.

— Тъй. Върбов лес не е твой, нито мой. Къщата е на Копривка и овцете са на Копривка. Никога няма да са мои. Нито лозята, нито овощните градини. Нищо от това всъщност не е мое. Копривка е най-голямата на мама и сега тя притежава всичко това. Но някой ден може да се наложи да се грижа за всичко това заради нея, както го правиш ти. — Помисли за миг. — Тате, когато ще съм пораснала и ти ще си умрял, какво ще е мое?

Стрела в сърцето ми. Какво щеше да принадлежи на това мое странно дете? Дори да заделях добър дял за женитба за нея, щеше ли да порасне в жена, за която мъж да поиска да се ожени? Добър мъж? Как щях да го намеря или да разбера, когато го намеря? Когато си отидех от този свят, какво щеше да я сполети? Преди години Сенч ме беше попитал същото и му бях отвърнал, че тя е още бебе и е твърде рано да се тревожа. Девет години бяха минали оттогава. Още девет и щеше да е на възраст за женитба.

Бях муден, отлагащ нещата идиот. Заговорих бързо, за да запълня дългото мълчание.

— Сигурен съм, че сестра ти и братята ти никога няма да те оставят в недоимък — казах ѝ и бях убеден, че ѝ казвам истината.

— Не е същото като да знам, че ще си имам нещо свое — отвърна тя тихо.

Знаех, че е права. Преди да съм успял да я уверя, че ще направя всичко, за да я осигуря, тя заговори отново.