Имало едно време една старица, която живеела в голям оживен град. Изкарвала поминъка си като перачка за няколко богати търговци. Всеки ден отивала до един от домовете им, събирала мръсните дрехи, носела ги в дома си и там ги търкала и бухала, просвала ги да съхнат на сламения си покрив и кърпела каквото било за кърпене. Не ѝ носело добър доход, но обичала работата си, защото можела да я върши сама.
Старицата не била винаги сама. Някога си имала куче. Кучето било нейният звяр в Осезанието и неин приятел. Но никое куче не живее вечно и никое не живее дълго колкото човек, тъй че дошъл тъжният ден, когато жената се оказала сама. И оттогава била все сама. Или така си мислела.
Рано една сутрин, докато се смъквала от леглото си, се подхлъзнала и паднала. А когато се опитала да се вдигне, не могла, защото си била счупила крака високо на бедрото. Повикала за помощ, но никой не я чул и никой не дошъл. През целия ден и нощта, и на другия ден, лежала на пода. Прималяла от глад и жаждата отнела гласа ѝ. Умът ѝ започнал да скита и тя тичала по улиците на града, както кучето ѝ правело някога. И ето, че като куче в съня си, срещнала един млад мъж и му казала: „Стопанката ми се нуждае от помощта ти. Последвай ме, моля те.“
Събудила се и един мъж държал купа студена вода до устните ѝ. „Сънувах куче и то ме доведе тук“, казал ѝ той. Спасил ѝ живота и макар да се оправила много бавно, и да ходела с тояга и накуцвайки, оттогава останали приятели завинаги.
Когато се уверих, че татко наистина е тръгнал по пътя си, се смъкнах от леглото си, взех една от благоуханните свещи на мама от запаса в нощната масичка и я запалих на огъня. Поставих я в свещник и го нагласих на пода, докато си намеря топъл вълнен халат от скрина със зимните ми дрехи. Не харесвах големия скрин. Капакът беше красиво резбован, с птици и цветя, но беше тежък. Не бях достатъчно висока да го отворя напълно, тъй че трябваше да го задържа с една ръка, докато ровя надълбоко из него с другата. За щастие имаше един халат по-горе и бодливият допир на вълната по пръстите ми подсказа, че е това, което търсех. Издърпах го, скочих назад и оставих капака да падне с тупване. Утре, реших, щях да помоля баща си да отвори широко скрина, за да мога да преместя топло облекло от него в най-малката ракла, която ми бе направил. Снощната буря със сигурност означаваше, че зимата е на път. Време беше да направя промените.
Навлякох халата върху нощницата си, а след това си обух топли чорапи. С обувки не си направих труда. Домашните ми обувки бяха много тесни за дебелата вълна, а старите ми ботуши бяха много тежки за онова, което си бях наумила. Вдигнах свещта, отворих вратата и надникнах в коридора. Всичко беше тихо. Измъкнах се навън и затворих тихо вратата. Най-сетне щях да имам свободното време да проуча тайния проход толкова подробно, колкото ми се искаше. Откакто го бях зърнала, не бях мислила за нищо друго. Искало ми се беше да се върна там веднага щом се върнахме от кошарите, но трябваше да се яде, а после татко ме беше задържал до себе си, докато се тревожеше и гризеше, че ще се наложи да ме остави сама тази нощ. Толкова глупаво. Не бях ли сама всяка нощ, докато той седеше в кабинета си или спеше в леглото си? Каква разлика имаше, че щеше да е далеч от дома ни?
