— Минаващ керван търговци на коне и добитък, затова си говорят при огъня. Трима търговци, шестима ратаи. Очаквали да стигнат до следващия град преди да спрат за нощта, но лошото време ги принудило да останат тук. Не са много доволни да оставят стоката си в открити стобори за нощта, но това е най-доброто, което мястото може да им предложи. Ратаите ще спят в плевниците. Търговците твърдят, че стоката им е от най-добро качество, и казват, че са притеснени за крадци, но чух две конярчета да говорят за конете им като за похабени кранти. Един от търговците не приказва много, но сбруята на коня му е халкидски стил. И личният му кон е доста добър.
Сенч кимна и въпреки умората устата му се изви в лукава усмивка.
— Аз те научих на това — каза със задоволство. Очите му се взряха в моите и обичта в тях ме изненада. Сантиментален ли ставаше в старостта си?
— Да ти докладвам, коректно и пълно, беше едно от първите неща, които ме научи — съгласих се.
Помълчахме малко, замислени на какво още ме беше научил.
Бях се разбунтувал и бях избегнал съдбата на кралски убиец. Сенч никога не беше пожелал да го направи. Можеше вече да не е скрит паяк в тайните проходи на замък Бъкип, можеше да го поздравяват вече като лорд Сенч и открито да съветва крал Предан, но нямах съмнение, че ако крал Предан сметне, че някой трябва да бъде убит, все така ще се справи с предизвикателството.
Вече дишаше по-леко. Появи се едно кръчмарче, тупна две половници горещ ром с бито масло и сайдер на масата и зачака. Сенч ми се усмихна. Поклатих глава и с престорена неохота бръкнах в колана си, намерих няколко монети и платих питиетата. Щом момчето се отдалечи, попитах Сенч:
— По-трудно ли беше, отколкото очакваше, да преведеш Ридъл с теб през стълба?
Не го отрече.
— Понесе го по-добре от мен. Макар че заех сила от него, за да го направя. — Вдигна димящата си халба и въздъхна. Очите му над ръба отново обходиха помещението.
Кимнах, а след това се наложи да попитам:
— Как го направи? Той не е Умел.
— Не е. Но Копривка го е научила да ѝ заема сила, когато ѝ потрябва, а това създава някакъв вид отвор… Е, това не е подходящата дума. Дръжка? Не съм сигурен как да го нарека. По-скоро като кон, винаги с въже около шията, тоест има как да закачиш повод, когато потрябва. Служи ѝ в това качество, като извор на сила. И в още няколко други също.
Стръв, на която нямаше да клъвна. Отпих от рома. Гадно питие, но стоплящо все пак.
— Как може да заема сила на Умение, ако не е Умел?
Той се покашля и заговори хрипливо.
— Както Бърич заемаше сила на баща ти. Имаше дълбока лична връзка и той, като Ридъл, имаше голям резерв от физическа сила. Умението би помогнало, разбира се, ако го имаше. Но след като беше служил на едно лице в това качество, можеше да се довери достатъчно, за да позволи на друг да извлече от него.
Помислих над това.
— Пробвал ли си този експеримент преди? — попитах с любопитство.
Той вдиша по-дълбоко и потрепери. Все още беше премръзнал, но тялото му започваше да се стопля в запарения въздух на кръчмата.
— Не. Сметнах, че е добра възможност. Времето в Бъкип беше чудесно. Често съм използвал камъните, за да пътувам дотук. Не знам защо беше толкова изтощително.
Въздържах се да му кажа нещо за възрастта му.
— В ръкопис ли прочете това, или на табличка?
И канеше ли се да препоръча по-разширено и редовно използване на стълбовете Умение? Стегнах се да го разубедя.
Той кимна. Очите му гледаха не мен, а Ридъл, който си пробиваше път към нас, вдигнал високо халбата си с горещ ром. След него вървеше млад слуга с вързоп дърва за огън на гръб и запас свещи в ръце.
— Ще приготви стаята — каза Ридъл, след като седна при нас, а момчето се запъти нагоре по стълбището с товара си. — Дайте му няколко минути да запали огъня и ще се качим горе. — Погледът му се премести на мен. — Том. Изглеждаш малко по-добре, отколкото последния път, когато те видях.
— Малко — съгласих се. Пресегнах се над масата и си стиснахме китките. Усетих странен лек гъдел, когато ръката ми докосна кожата му. Беше на Копривка. Странно бе това усещане, да разпозная допира ѝ на него, толкова интимен, че сякаш бях подушил уханието ѝ на дрехите му. Вълкът в мен се изправи нащрек. Зачудих се дали Сенч го долавя толкова ясно като мен. Една мисъл се разгъна в ума ми и ми се стори, че разбирам защо пътуването през камъните е било толкова мъчително. Дали Копривка беше пътувала с Ридъл, слушайки с неговите уши и виждайки всичко, което той бе видял? Беше интуитивен скок, който ме накара да повярвам, че присъствието ѝ би усложнило пътуването им. Запазих хипотезата за себе си. Погледнах го в очите, зачуден дали ще зърна дъщеря си там. Не видях нищо, но усмивката му се разшири. Всичко това — само за един миг.
— Тъй. Уморително пътуване, в тази буря и прочее.
Пуснах ръката на Ридъл и се обърнах отново към Сенч.
— Е, какво те води толкова далече в такава гадна нощ?
— Ще изчакаме за стаята с огъня — отвърна Сенч и вдигна отново халбата си. Ридъл ме погледна и повдигна вежда. Трябваше да е някакво послание към мен, но не разбрах какво.
