Откакто си спомням за Сенч, той се беше радвал на всяка възможност да вкара драма в живота си. От лейди Дайми7 до Пъпчивия, беше се забавлявал с ролите, които бе играл. Възрастта не беше намалила любовта му към хитрините и преструвките. Напротив, правеше го с още по-голяма охота сега, когато имаше време и средства да му се отдаде изцяло.
Така че изобщо не знаех на кого ще се натъкна, когато ми изпрати поканата да се срещна с него. Веднъж се беше оказал стар амбулант с торба кратуни за продан. Друг път бях влязъл в хана, за да се натъкна на особено непривлекателна жена менестрел, която мрънкаше фалшиво трагична любовна песен под насмешливите ревове на гостите на хана. Ако не друго, отминалите години само бяха усилили удоволствието, което Сенч извличаше от подобни маскаради. Знаех, че ще пътува от замък Бъкип през камъните, смалявайки няколкодневния път до едно щракване на пръстите. Щеше да влезе в Свидетелските камъни недалече от замък Бъкип и да излезе на билото на Хълма на бесилото. От Хълма на бесилото до пивницата „Дъбовата тояга“ беше една приятна разходка в топла лятна вечер. За нещастие на Сенч тази нощ щеше да излезе от стълба в суграшица, която заплашваше да премине в сняг на заранта.
Седнах до голямата камина на „Дъбовата тояга“ и прогизналото ми наметало му запази място на пейката най-близо до пламъците. „Дъбовата тояга“ беше хан на кръстопът, използван главно от търговци и пътници. Не го посещавах често и не очаквах да се натъкна на някой, който ме познава. Все пак за срещата ни си бях направил косата сива с тебешир и си бях навлякъл груба селяшка туника. Протритите ми ботуши бяха кални и седях изгърбен, с вълнената ми шапка дръпната над челото и ушите. Единственият път, когато бях идвал в „Дървената тояга“, беше когато Сенч бе настоял за среща. Все пак нямаше да е добре някой съсед на Том Беджърлок да ме види в гостилницата и да се зачуди защо съм тук. Тъй че пиех греяно вино, изгърбил рамене и намусен, с надеждата, че така ще отклоня всякакъв опит да ме заговорят.
Вратата на хана се отвори широко и пропусна вятър, дъжд и едно прогизнало ратайче от конюшнята, последвано от двама мокри търговци. Зад тях вечерното небе помръкваше към нощ. Изръмжах наум. Бях се надявал, че Сенч ще пристигне рано и ще приключи бързо с работата си. Тревожех се, че бях оставил Пчеличка сама във Върбов лес. Беше ме уверила, че всичко ще е наред, че ще рисува картини в стаята си до огъня и ще си легне веднага щом ѝ се доспи. Бях се опитал напразно да я убедя, че може би ще ѝ е приятно да прекара една вечер с Лин и жена му. Изглеждаше уплашена и ужасена от тази идея. Тъй че я бях оставил, като ѝ обещах, че ще я нагледам веднага щом се върна. Отпих от виното си и се помъчих да реша дали да се тревожа за това, че Пчеличка е сама, или за Сенч някъде навън в бурята.
Някаква жена ме тупна по гърба, после пак. Обърнах се и я зяпнах. Първата ми мисъл беше, че е Сенч, в някое от по-шантавите си превъплъщения. Но беше твърде ниска, за да е длъгнестият старец, когото познавах. Както бях седнал на пейката, обръщането ми постави очите ми на едно ниво с гърдите ѝ. Безпогрешно истински. Погледът ми продължи нагоре. Тя ми се усмихваше широко. Имаше леко несъответствие между предните ѝ зъби и зелените очи с дълги мигли. Косата ѝ бе много тъмно кестенява.
— Здрасти — каза тя.
Значи не беше Сенч. Пратеничката му, или някое твърде дружелюбно момиче от кръчмата, или курва? Толкова много възможни начини тази вечер да тръгне в много неправилна посока. Вдигнах халбата си, пресуших я и ѝ я подадох.
— Още една, моля.
Не вложих дружелюбност в гласа си.
Тя повдигна вежда.
— Не нося бира.
Пренебрежението ѝ не беше престорено. Леко настръхнах. „Внимавай.“
Хм. Познавах това момиче. Виждал го бях някъде и беше отчайващо и тревожещо, че не можех да си спомня къде съм я срещал или при какви обстоятелства. Някоя на пазара? Дъщеря на някой от пастирите ни, пораснала и излязла сама? Е, не ме беше нарекла по име, нито зениците ѝ бяха реагирали все едно, че ме е разпознала. Играй пиян. Вдигнах ръка, почесах се по носа и я пробвах.
— Не бира — казах ѝ. — Греяно вино. Вън е студено.
— И вино не нося — отвърна тя. Лек акцент. Не беше прекарала детството си в Бък.
— Жалко. — Обърнах се отново към огъня.
Тя избута настрана мокрото ми наметало и дръзко се настани до мен. Това стесни ролите ѝ до курва или пратеничка. Наведе се към мен.
— Изглеждаш измръзнал.
— Не. Намерих си добро място до огъня. Пих греяно вино. Просто чакам един човек.
Тя се усмихна.
— Може аз да съм твоят човек.
Поклатих глава в пиянско объркване.
— Не. Не, не би могла. Моят човек е много по-висок и по-стар, и освен това е мъж.
— Е, може да съм човек на твоя човек. Това би те направило мой човек, нали?
Люшнах леко глава.
