— Може би. — Опипах кесията на бедрото си и се намръщих. После се усмихнах. — Ей. Ако ще си мой човек, тогава сигурно би могла да ми платиш следващото пиене? — Вдигнах халбата си обнадеждено, с глупава усмивка, и се вгледах в лицето ѝ. Никоя опитна курва нямаше да си губи времето с мъж, който няма пари да си купи още пиене.
По лицето ѝ пробяга несигурност. Не бях казал каквото очакваше. Изведнъж се почувствах много стар. Някога този вид интрига щеше да ме забавлява. Винаги бях извличал голямо удоволствие в справянето с малките изпитания, които Сенч постоянно ми налагаше. Участвал бях в не една от неговите постановки, за да объркаме други. Но тази вечер просто ми се искаше да се срещна със стария си учител, да разбера какво иска и след това да се прибера у дома. Наистина ли този маскарад беше нужен повече? Бяхме в мир и политически стабилни. Защо му беше нужно да наема шпиони и да подлага хора на изпитания? Време ми беше да отцепя през мъглата и да задвижа играта. Но не толкова нагло, че Сенч да се обиди. Тъй че отново присвих очи към нея и попитах:
— Кое според теб е по-добре? Греяно вино до топла камина в студен ден, или халба, докато седиш на сянка?
Тя кривна глава и видях, че е много по-млада, отколкото бях сметнал. Едва ли беше видяла двайсет лета в живота си. Откъде я познавах?
— Бира на сянка — отвърна тя без колебание. — Макар че сянка е трудно да се намери, когато слънцето не се е показвало от дни.
Кимнах, вдигнах наметалото си и предложих:
— Защо не потърсим Сенчица?
Тя се усмихна.
Станах и тя ме хвана за ръка. Поведе ме към дървеното стълбище, което водеше към стаите горе. Бурята навън се беше усилила. Порив на вятъра заблъска хана и вътрешните кепенци се разтресоха. Миг по-късно вратата се разтвори широко и остана така, вътре нахлуха вятър и дъжд. Сред виковете от всички маси някой да затвори вратата двама мъже залитнаха вътре, подпрени един на друг. Единият стигна до празна маса, опря ръцете си на нея и остана така, задъхан. Ридъл се обърна към вратата и я затръшна срещу бурята. В следващия момент познах Сенч, подпрян на масата.
— Ето го и него — казах тихо на спътничката си.
— Кой? — попита ме тя и за миг изпитах раздразнение.
— Моят приятел. Онзи, когото чакам. — Размазах леко думите си, издърпах ръката си от нейната и тръгнах да посрещна Сенч и Ридъл. Леко извърнах глава, едва колкото да забележа с крайчеца на окото си как тя ми хвърли поглед през рамо и се заизкачва по стъпалата. Мъж, който слизаше по тях, я погледна в очите и ѝ кимна едва доловимо. Курва, значи.
Е, това беше странно. Не за първи път Сенч и машинациите му ме поставяха в неловко положение.
— Добре ли си? — попитах тихо, щом стигнах до него. Дишаше все едно се е надбягвал. Протегнах му ръка и той я хвана, смущаващ знак колко пребит се чувства. Без думи, Ридъл хвана другата му ръка. Спогледахме се угрижено.
— Ужасна буря. Хайде да седнем до огъня — предложи Сенч.
Устните му бяха потъмнели и дишаше шумно през носа. „Маскировката“ му се свеждаше до облекло в убити тонове от чудесна тъкан и скромна кройка. Стоманеносивата му коса намекваше за възрастта му, но лицето и осанката му не я издаваха. Беше надживял брат си и тримата си племенници и подозирах, че ще надживее и мен. Но тази нощ пътуването бе взело своята дан от него и трябваше да отдъхне. Умението можеше да поддържа тялото му, но не можеше да го направи отново млад.
Огледах пълното помещение. Мястото, което бях запазил близо до камината, беше заето веднага щом го освободих.
— Едва ли — казах му. — Но в две от стаите горе има камини. Ще попитам дали някоя е празна.
— Уредено е. Ридъл, моля те провери дали молбата ми е изпълнена — каза Сенч, а Ридъл кимна. Спогледахме се. Двамата с Ридъл имахме дълга история, по-дълга от неговото приятелство с Копривка. Много преди да се запознае с дъщеря ми и да я ухажва, той беше мой брат по оръжие. В малката ни война с Бледата жена на остров Аслевял го бях оставил по-зле от мъртъв. Беше ми простил за това. Аз пък му бях простил, че ме беше шпионирал за Сенч. Разбирахме се един друг може би по-добре, отколкото осъзнаваше Сенч. Тъй че кимването, което си разменихме, беше на стари приятели. Беше типичен мъж от Бък, тъмнокос и тъмноок, и облечен тази вечер така, че да се слива с кръчмарската тълпа. Отдалечи се и се запровира без усилие през тълпата, без някой да се намръщи, че са го избутали. Беше талант, за който му завиждах.
— Хайде да седнем, докато Ридъл се върне — предложих и дадох пример. Масата не беше от най-желаните, близо до течението през вратата и далече и от камината, и от кухнята. Беше най-доброто място да си побъбрим насаме, което можехме да си пожелаем. Сенч се смъкна грубо на стола срещу мен. Очите му обиколиха помещението; погледна нагоре по стълбището и кимна сякаш на себе си. Зачудих се дали търси някого, или беше просто навикът на стария убиец да надуши всеки, който може да е опасност. Изчаках го да заговори сам за работата си.
— Защо е толкова пълно тук? — попита той.
