— Въпрос, който сигурно би могъл да зададеш на него, преди да го убиеш — отвърна тя сърдито. Избута настрани купата и чинията си, а аз си откърших хляб и го намазах дебело с масло. Замълчах и тя продължи: — Защо аз трябва да плащам за действията на други? Защо да не мога да живея така, както ми се полага по рождено право? Какво съм направила, че да трябва да ме крият? Като първородно дете на благородна дама, би трябвало законно да наследя титлите и земите на майка си! Но не! Не, защото тя не е била омъжена, когато ме е заченала, а срамът ѝ пада върху мен! Плащам заради нейния егоизъм, осъдена да бъда отгледана в някакво затънтено селце от престарелите ми дядо и баба, да гледам как умират и после да бъда пратена, за да ме опипва похотливият съпруг на майка ми. Оттам бях прокудена, похитена едва ли не от лорд Сенч и държана скрита от цялото общество две години! Никакви приеми, нито един бал, нито една-едничка рокля от Бинград или Джамайлия. Не. Нищо за Шън, тя е родена в грях! И отгоре на всичко лицето, виновно за това, трябва да може да избегне последствията от него. А след това, макар и да бях скрита и всеки ден да се боях, че скуката ще ме умори, някой се опита да ме отрови. В собствения ми дом някой се опита да ме отрови!
Думите ѝ излизаха все по-бързо и по-бързо и гласът ѝ беше станал по-пронизителен, докато изливаше тъжната си лична историйка. Сигурно трябваше да изпитам съчувствие, но тя беше толкова погълната от себе си. Само крайната сдържаност ме спря да скоча и да избягам от стаята. Трескаво се надявах да не избухне в сълзи.
Уви.
Лицето ѝ се набръчка като лист хартия, изписан с твърде много тайни.
— Не мога да живея така! — проплака тя. — Просто не мога!
Рухна върху масата, отпусна глава на ръцете си и захлипа.
Някой по-добър човек от мен би могъл да бръкне в сърцето си и да намери мили думи за нея. Би могъл да види в нея едно младо същество, захвърлено и отнесено от течението от всичко, което му е било познато. Но напоследък точно тези нейни думи ми се искаше да изрева на съдбата всяка нощ, щом застанех пред студеното си празно легло. Казах ѝ това, което казвах на себе си.
— Да. Можеш. Защото трябва. Няма алтернатива, освен ако не искаш да си прережеш гърлото.
Тя вдигна глава. Вторачи се в мен със зачервени очи и мокро от сълзи лице.
— Или да се обеся. Не мисля, че бих могла да си прережа гърлото, но бих могла да се обеся. Научила съм се как да стягам онзи възел.
Мисля, че точно това ме накара да осъзная колко е сериозна. Това малко късче информация, стъпката, която беше направила, за да е на косъм от готовността сама да сложи край на живота си. Всеки убиец знае какъв е избраният му изход. Не беше отрова за Шън, а скокът от столчето и прекършването на врата, без чакане, без време за съжаление за решението. Колкото до мен, щеше да е срязването, бликналата кръв и да, онези няколко чезнещи мига, за да мога да кажа сбогом на живота си. Интуитивно осъзнах, че точно затова я беше пратил Сенч при мен. Не просто защото други бяха застрашили живота ѝ, а защото беше опасност за самата себе си. Вдъхна ми по-скоро ужас, отколкото съчувствие. Не исках да поема отговорността. Не исках да се събудя от крясъците на някоя слугиня, че господарката ѝ виси от тавана, не исках да пращам с Умението такава вест на Сенч. Невъзможно ми беше да я опазя. Какво може да направи човек за някой, който иска да си навреди? Сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да претърся стаята ѝ. С какви инструменти щеше да я е снабдил Сенч? Гадни малки остриета, гарота… Отрови? Беше ли помислял изобщо, че в това нейно състояние може да ги използва срещу себе си вместо в своя защита? Жегна ме гняв към Сенч заради врящото котле, което беше пратил в дома ми. Кой щеше да се попари, когато най-сетне изкипеше?
Тя продължаваше да ме гледа.
— Не трябва да правиш това — казах вяло.
— Защо не? — настоя тя. — Би решило всички проблеми. Животът на всички би станал по-прост. Майка ми ще е щастлива, че разглезеният ѝ син ще я наследи без никаква сянка над правото му. Криещият ми се баща няма да се страхува, че мога някак да го разкрия. А ти няма да си имаш главоболия с някаква побъркана млада жена, нахлула в дома ти!
Пое си хрипливо дъх.
