Тя кимна отсечено. Устните ѝ бяха яркочервени на пребледнялото ѝ лице и дишаше през полуотворена уста. Ужасът в очите ѝ бе нещо, което изобщо не исках да виждам на лицето на детето си.
— Защо сме уплашени? — попита тя.
— Не знаем дали трябва да сме нащрек. Тъй че, докато разберем, по-безопасно е да сме уплашени.
Бели като лед. Очи със същия цвят. Коса същия цвят. Идват много рядко, може би веднъж на всеки три поколения. Или четири. Но ние ги помним. Вървят между нас и избират едного от нас. Не като слуга или приятел, но като инструмент, за да оформят бъдеще, което може да види само един. Ако (нямам представа как да преведа тази дума) тогава всички са от един цвят.
Известно време развъждат (фраза, зацапана с петно) мъж или жена, от техния вид или от нашия. Но продължителността на тяхното потомство не съвпада с нашата. Тъй че може да си отидат и години след това да… (тази част от ръкописа е толкова надупчена от насекоми, че мога да добавя само изолирани думи и фрази към нея) възрастно (голяма празнина) бледно (празнина, която преценявам на седем реда текст, последвана от) по-старо, отколкото са годините му. (Друга голяма празнина от поне два реда, завършваща с) по-милостиво да се убие. (Останалото от ръкописа е унищожено.)
Тъй че в онзи ден и нощ, и през следващите, животът ми се промени. Помня колко ядосана бях от всичко това. Толкова много промени и всички ми се отразяваха, но никой не ме попита дали ги искам.
Никой не ме попита за нищо в онези дни.
Първо беше Шън, настанена засега в стая само на две врати от моята и на баща ми, докато се приготвеха по-големи стаи за нея. Татко се беше разпоредил да обновят за нея Жълтия апартамент. Щеше да има спалня, малка дневна, стая за слугинята ѝ и още една стая, „за да прави каквото си иска с нея“, както беше подхвърлил баща ми. Винаги бях обичала Жълтите стаи и често се бях промъквала вътре да си играя. Никой дори не помисли да ме попита дали аз искам да си имам такива стаи. Не. Сметнали бяха, че една спалня и малка свързана стаичка за несъществуваща гледачка са достатъчни за мен. Но ето, че в дома ни идва някаква си непозната и баща ми вкарва цяла армия от дърводелци, зидари и чистачи, и дори слугиня, които да чакат само за Шън.
След това беше чудноватата странничка, която той прибра в стаята, свързана с моята. Не ме попита дали може да я сложи там, просто го направи. Казах му, че разбирам защо, и мислех, че може да ми благодари, че съм толкова разбираща въпреки грубостта му. Но той само ми кимна късо, сякаш очакваше просто да приемам всичко, което прави. Все едно бях негова съзаклятничка в някакъв заговор, а не собствената му дъщеря. Определено очакваше да поддържам лъжите му към Ридъл и Шън. И да му се подчинявам безпрекословно, след като откри, че това, което му казах, е точната истина: пеперуденото момиче беше изчезнало.
И го направих. Онази вечер му се подчиних без никакви въпроси. Той взе одеяло от скрина ми и ми връчи наръч от уханните свещи на майка ми. Накара ме да тръгна пред него, за да може да ме вижда, и го поведох към личния му кабинет. Подкара ме бързо натам, като два пъти ме спря със стискане за рамото, за да ме дръпне настрани и да ме скрие от погледа на минаващ слуга.
Когато стигнахме до личния му кабинет, веднага затръшна вратата, залости я и тръгна право към фалшивите панти.
— Какво правиш? — попитах го.
— Крия те — отвърна той. Не говореше рязко, но с категоричност, която не допускаше никакви въпроси. Запали ми една свещ от гаснещия огън в камината. — Влизай вътре — каза ми. След което влезе след мен, като че ли за да се увери, че никакъв шпионин не е проникнал в тайното ни място. Видях как веждите му се вдигнаха изненадано от промените, които бях направила. — Заета си била — каза със сдържано възхищение.
