Убиецът на Шута полностью

— Гледам те. — Гледах в коленете му.

— Погледни ме в лицето.

Вдигнах очи с неохота. Погледът ми обходи лицето му, спря се за миг на очите му и после го извърнах настрани. Той заговори кротко.

— Пчеличке. Ще ти намеря нож и кания, и колан за нея, за да можеш да го носиш. Нещо повече, ще те науча как да го използваш. Няма да стане тази вечер. Но ще го направя.

— Не го искаш.

— Да. Не го искам. Ще ми се да бях уверен, че е нещо, което няма нужда да знаеш. Но предполагам, че ти трябва. И може би съм бил небрежен, че не те научих по-рано. Но не искам да живееш такъв живот.

— Това, че не съм подготвена да се защитя, не значи, че никога няма да се наложи да се боря за живота си.

— Пчеличке, знам, че е така. Виж. Казах ти какво ще направя и ще го направя. Но засега, за тази нощ, можеш ли да ми се довериш, че ще те защитя? И да го оставим?

Нещо стегна гърлото ми. Заговорих на краката му, гласът ми беше станал дрезгав и чужд.

— Как можеш да защитиш мен, когато ще се грижиш за нея и ще пазиш нея?

Изглеждаше стъписан, след това — уязвен, и накрая — уморен. Видях с крайчеца на окото си как израженията пробягаха по лицето му. Овладя се и заговори спокойно.

— Пчеличке. Няма за какво да си ревнива. Или да се безпокоиш. Шън се нуждае от помощта ни и да, ще я защитя. Но ти си моята дъщеря. Не Шън. Хайде да вървим. Трябва да се срешиш и да си измиеш лицето и ръцете, преди да отидем да вечеряме.

— Шън ще бъде ли там?

— Да. И Ридъл.

Не се опитваше да ме принуди да подтичвам, но краката ми бяха къси. Когато вървеше с нормалната си крачка, винаги трябваше да бързам, за да не изостана. Забелязах, че къщата е станала по-тиха. Предположих, че е пратил работниците да се приберат по домовете си за през нощта.

— Харесва ми, когато къщата отново е тиха.

— И на мен. Тези ремонти ще отнемат известно време, Пчеличке, и ще трябва да се примирим с шума, прахта и непознатите в къщата ни. Но щом приключат, всичко отново ще е тихо и спокойно.

Замислих се за предстоящата вечеря. Шън и Ридъл на масата с нас. И на закуска утре. Помислих как ще вляза в някоя стая и ще заваря там Шън. Щеше ли да влиза в оранжериите? Щеше ли да чете свитъци в библиотеката? След като си я представих как обикаля из дома ми, изведнъж ми се стори, че винаги ще усещам присъствието ѝ.

— Колко дълго ще е Шън тук? — Някак си се съмнявах, че тихото и спокойното и Шън могат да обитават една и съща къща.

— Толкова, колкото ѝ се наложи. — Опитваше се да говори твърдо, но долових страха в гласа му. Явно не си беше задавал този въпрос. Хареса ми, че не му харесваше отговорът, също като на мен. От това се почувствах по-добре.

Той ме придружи до стаята ми. Измих се, сресах си косата и когато излязох от стаята, за да сляза за вечеря, той беше до вратата.

— Харесва ми, че си си обръснал брадата — казах му.

Бях го забелязала сутринта, но тогава не го коментирах. Той ме погледна, кимна и тръгнахме заедно към трапезарията. Слугите ни бяха настанили в голямата трапезария, но бяха разпалили огън само в най-близката камина. Другият край на залата бе като сумрачна пещера. Ридъл и Шън вече бяха седнали на масата и си говореха, но огромното пространство приглушаваше думите им.

— Ето ни всички — заяви баща ми, щом влязохме. Владееше добре гласа си. Изглеждаше доволен, че всички сме тук.

Настани ме от дясната си страна все едно, че бях мама, като ми издърпа стола и след това го бутна навътре, щом се разположих на него. Шън седеше от дясната ми страна, а Ридъл — вляво от него. Косата на Шън беше прибрана високо с игли, а роклята ѝ изглеждаше все едно бе очаквала да срещне кралицата в трапезарията ни. Лицето ѝ беше току-що измито, но студената вода не бе премахнала всичкото розово от очите ѝ. Беше плакала. Ридъл изглеждаше все едно му се иска да заплаче, но вместо това си беше лепнал усмивка.

Щом се настанихме и баща ми звънна с камбанката за храната, Шън заговори.

— Не си намерил никаква друга следа от непознатата?

— Казах ти, Шън, тя си замина. Беше една пострадала пътничка, нищо повече от това. Явно не се е чувствала безопасно, дори тук, и веднага щом е могла да тръгне, го е направила.

Двама мъже, които не познавах, влязоха в стаята, понесли плата. Погледнах татко си. Той ми се усмихна. Сервираха ни супа и хляб, след което се отдръпнаха.

— Кор, Джет, благодаря ви.

Щом татко ми изрече думите, двамата се поклониха и се върнаха в кухнята. Зяпнах го смаяна.

— Наех още персонал, Пчеличке. Време е да правим нещата тук малко по-прилично. Скоро ще ги опознаеш и ще ти е добре с тях. Братовчеди са на мъжа на Тавия и имат много добри препоръки.