Убиецът на Шута полностью

Задържах се в потока на Умението, като си позволих да усетя съблазънта му. Младежи, които се обучават в Умението, биват предупреждавани строго за опасността от пристрастяване. Усещането е трудно за описание. Чувствах се напълно в Умението. Не самотен. Дори в разгара на най-дълбоката възможна любов човек се чувства отделен от партньора си, отделен от кожа дори когато сме съединени в акта, който прави от две души една. Само в Умението съм изпитвал онова усещане за единение с целия свят. Откакто Моли беше умряла, бях по-самотен от всякога. Тъй че се изкусих, като оставих онази пълнота да ме залее, смятах просто да се отпусна и да стана едно с по-голямото цяло. Не част, съчетана с други части; не. В Умението всички граници се разтварят, всяко усещане за себе си като за индивид заглъхва.

На повърхността на Умението човек може да се понесе и да чуе нишки от живота на други. Много хора притежават скромна дарба за Умение, недостатъчно, за да я прилагат активно, но достатъчно, за да се пресегнат неволно към света. Чух майка да мисли за сина си, заминал по море и неизпратил вест от половин година. Надяваше се, че е добре, и сърцето ѝ се пресегна към него да го потърси, без да го осъзнае. Младеж, комуто предстоеше венчавка, но мислеше за едно момиче, което бе познавал, когато бе едва възмъжал. Беше мислил, че може би тя ще е любовта на живота му, но се бяха разделили и сега имаше друга любима, която ценеше. На другия ден щяха да се венчаят. Но се чудеше за онова друго момиче, преди толкова много време, и докато размишляваше за радостта, която ще му донесе утрешният ден, мислите му се пресягаха към онази друга изгубена любов. Носех се в потока, посветен в копнежа на десетки, пресягащи се след изгубена любов. Имаше много, които отпращаха търсеща мисъл. Някои бленуваха за обич и цялост, но имаше такива, които мечтаеха за мъст и желаеха зло на други, докато самите те живееха в престъпление и грях.

Не. Не исках нищо от това. Потънах по-дълбоко в по-силното течение, където всички такива пресягания се сливаха в едно необятно цяло. Понякога мислех, че това е родното място на сънищата и интуицията. В други моменти го мислех за хранилище на всички хора, които са си отишли преди нас и може би дори на онези, които ще дойдат след нас. Място, където скърбите и радостите са равни, където живот и смърт са просто шевовете на всяка страна на едно покривало. Беше вълшебното питие на забравата.

Понесох се там, без да се оставя да бъда напълно разнищен. Не можех да си позволя да се предам, но можех да си мисля, че се предавам и колко чудесно ще е усещането. Нямаше да има никаква загуба, никакви задачи, никаква самота, никаква болка. Онези, които оставех след себе си, щяха да платят това бреме, но аз щях да съм отвъд тях и отвъд чувството на разкаяние или съжаление за тях. Помислих за Моли, почувствах болката, а после се укорих — и оставих нишка от нея да се разтвори в Умението. Болката се изцеди от мен като гной от рана, изтеглена от лекарство. Натискът намаля и…

Фиц.

Можех да пренебрегна това.

Сънуващ Вълк!

Това не можех да пренебрегна. Копривке, отвърнах. Изпитах срам, че съм уловен в самоотдаване на съблазънта. Пресягах се с Умението към Сенч.

Не! Самоизцеждаше се. Бих могла да очаквам това от първа година ученик в Умението. Не от теб обаче. Какво ти става?

Беше ме призовала с името на дъщеря ми, но това не беше Копривка Сънуващата с Умение, а Копривка Майсторката на Умението. И ми беше ядосана.

Става това, че ме боли за майка ти. Опитах се да излъча това като причина вместо като извинение за лошо поведение. Бях се отнесъл твърде много, угодил си бях твърде много. Дръпнат изкъсо, изведнъж осъзнах колко близо съм бил до предаването. И колко неизвинимо щеше да е това. Насмалко да изоставя Пчеличка, да осъдя всички, които държаха на мен, да се грижат за един жив труп, щом затъна в лигавене, безсилие и идиотизъм, докато тялото ми не умре.

Ха, възкликна Копривка. Беше проследила мислите ми безпогрешно. И какво? Да дойда във Върбов лес и да взема Пчеличка? Да те оставя да се лигавиш в някой ъгъл? ИЗОБЩО не си и помисляй, че можеш да направиш това на сестра ми и на мен!

Не бих го направил, Копривке! Не бих! Просто…

Мисълта ми се запъна.

Просто стоеше на сандък с клуп около врата? Стоеше с нож на гръкляна? Вареше хубава гъста чаша чай, пълен с отрова?