В добавка към всичките ремонти и чистене ежедневната работа на имението не спираше. Усещах, че Пчеличка ме отбягва, но не можех да я обвиня. Имаше много неща, които да премисли, както и аз. А може би аз също така я отбягвах, надявайки се, че не съм сложил твърде много на крехките ѝ рамене. Ако я повиках при мен и седнехме да го обсъдим, щеше ли това да придобие тежест и важност в ума ѝ? Можех ли да бъда честен в отговорите си на въпросите, които щеше да зададе? През онези дни изтласках от ума си мислите за поръчката на пратеничката, като си казах, че щом неочакваният син на Шута е останал скрит толкова много години, то още няколко дни няма да са от значение. Бях прескочил до пасището за овце и бях огледал стапящите се конски дири в снега. Лин беше прав. Три коня бяха дошли и си бяха отишли същата нощ, в която бях изгорил тялото на пратеничката. Намерих и човешки стъпки, колкото да разбера, че някой поне е слязъл от коня да се разтъпче. Нямаше никаква следа от лагерен огън или от по-дълго оставане в района. Застанах до следите и погледнах към Върбов лес. Малко от къщата можеше да се види оттук: градинските зидове и дърветата я скриваха от поглед. Но пък сигурно бяха видели кладата. Вероятно бяха стояли тук и ни бяха наблюдавали с Пчеличка, докато изгаряхме вързопа с постелята. И с трупа. Повече от това нямаше как да са видели. Това беше всичко, което теренът можеше да ми каже, и го разкарах от ума си като безполезна информация. Пътници или бракониери, или минаващи крадци, може би.
Или пък бяха преследвачите на пратеничката? Спомних си какво ми беше казала за тях и реших, че не са. Или щяха да са толкова зли, че да я гонят до вратата ми, или просто бе трябвало да се уверят, че е мъртва. Не можех да си представя, че са стояли на разстояние, гледали са мястото, където е могла да намери убежище, и след това са продължили по пътя си. Не. Съвпадение. Нищо повече. Подозирах, че може би все още се опитват да я намерят. Ако бяха някъде наоколо, Ридъл щеше да чуе за тях. Биваше го в такова слухтене.
Но реших все пак да съм нащрек, в случай че все още я търсят. И си обещах да се заема с издирването на „неочаквания син“ при първа възможност. Засега щях да подсигуря своя дом и своя неочакван повереник, преди да се заема с други задачи. По-добре всичко да е наред у дома, преди да се наложи да напусна. Плашеше ме едно пътуване до Планините през зимата, но вероятно щеше да ми се наложи да го направя. Едва ли Джофрон щеше да се отзове на каквото и да е послание от мен. Ако следата водеше натам, трябваше да отида там лично.
Нощем, преди да заспя, мисълта за странната мисия се връщаше в ума ми. Как можех да оставя Пчеличка у дома и да предприема такова издирване? Не можех. Можех ли да я взема с мен? В такава опасност? Не можех. Да я пратя на Копривка? Щеше ли наставникът да е и нещо като телохранител за нея, както беше казал Сенч? Как можеше този Лант да е годен за това? Побоят, който бе понесъл, беше лоша препоръка за способността му да защити себе си, да не говорим за детето ми.
Шън като телохранителка за Пчеличка беше направо нелепица. Тя изпитваше неприязън към дъщеря ми и се плашеше от шумове през нощта. Не беше защитник, който да избера за Пчеличка. Трябваше да намеря човек, на когото да мога да разчитам. Дотогава не можех да тръгна по задачата на Шута. И все пак не можех да я пренебрегна. Тревогата в мен се бореше с гнева: страхувах се, че старият ми приятел е в гибелна опасност, можеше всъщност вече да е мъртъв. И бях гневен затова, че ми беше изпратил такова загадъчно послание. Знаех, че предусещанията му за бъдещето вече са смътни, но със сигурност можеше да ми каже нещо за собственото си положение! Може би ако пратеничката му беше живяла по-дълго, щеше да е по-ясна. Някои нощи се укорявах, че бях действал твърде прибързано, като ѝ дадох милостива смърт. Е, безполезно беше да мисля сега за това. Опитвах се да намеря по-удобна поза в леглото, затварях очи и се укорявах и за това, което бях и не бях направил за дъщерите си. Най вече се упреквах, отново и отново, че бях позволил на Сенч да ме натовари с проблемите си. Но как можех да му откажа?
Изправих се пред необходимостта да започна поне със своята задача. Ще призная, че беше малко долно от моя страна, че изчаках до полунощ, а и отгоре, преди да потърся Сенч с Умението. Той обаче мигновено се отвори за мен и дори изрази задоволство от връзката. Това ме накара да осъзная, че не аз съм този, който често се пресяга. С това възможността да пазя тайните си ставаше по-трудна.
