Аз бях сигурна, че не искам изобщо да ходи. Харесваше ми как ме знаеше тук, просто като Пчеличка. Мисълта, че Тафи ще е там, ме смрази. От онзи отдавнашен ден не беше посмял да ме гони, но може би беше само защото аз изобщо не бях посмяла да ги преследвам и шпионирам оттогава. Представих си Елм и Лея, как се кикотят и ми се подиграват. Тогава Настойчивост щеше да разбере каква грешка е направил, като ми е станал приятел. Не! Не можех да позволя да се включат и те. Стиснах устни, после казах:
— Ще говоря с татко ми за това.
При ледения ми тон той ме погледна неодобрително.
— Бих се радвал, ако го направиш. Седенето в кръг и цапането на пръстите с мастило не е най-добрата ми представа за приятно прекарано време. Според баща ми това само доказвало колко щедро сърце има баща ти, както казва винаги. Не всички са съгласни с него обаче. Според някои холдър Беджърлок понякога гледа лошо дори когато е благоразположен. Никой не може да каже да се е отнесъл несправедливо с някого или да не е бил откровен, но мнозина твърдят, че влиянието на майка ти го е направило добър и че очаквали нещата да тръгнат зле за всички ни, когато тя умря. Когато доведе онази жена тук, някои казаха, че изглежда като да е от неговите кръвни роднини, а според други приличала на жена, дошла да си живее лек живот с мъж, който има много пари.
Бях замръзнала и сърцето ми беше изстинало, докато слушах думите му. Мисля, че той погрешно го взе за пламенен интерес, вместо за сърдечно желание да не слушам повече, и продължи:
— Така е. Някои говорят така. Например онази нощ, когато половината персонал беше вдигнат до съмване, защото онази врещеше за призраци, а след това Ревъл им се изсипа като лавина на другата сутрин, побеснял от гняв и срам, че имало бълхи в постелките ти, а баща ти беше толкова ядосан от това, че запали огън посред нощ да ги изгори. „Сякаш изобщо се грижи за нея, както тича насам-натам в дрехи, по-пригодни за момче на обущар.“ — Заекна и млъкна, като видя гнева, изписан на лицето ми. Може би изведнъж си спомни на кого говори и добави: — Ама всичко това те го казват, не аз!
Не скрих гнева си, когато попитах:
— КОЙ каза тези неща? Кои са „те“, които говорят такива ужасни лъжи за баща ми и се подиграват с мен?
Изведнъж той отново стана слуга вместо приятел. Смъкна зимната шапка от главата си и я задържа пред коленете си, навел очи, докато говореше. Очите му бяха зачервени, и не от студ. В гласа му имаше тревога.
— Моля за извинение, господарке. Надскочих себе си и говорих не на място, крайно погрешно от моя страна. Това са клюки, неподходящи за ушите на дама, и се посрамих, като ги повторих. Сега ще се захвана с работата си.
И ми обърна гръб — единственият приятел, който си бях създала, — и хвана повода на Прис. Тръгна да я отведе в конюшнята.
— Настойчивост! — извиках след него с най-властния си глас.
— Трябва да се погрижа за кобилата ви, господарке — извини се той през рамо. Вървеше бързо, с наведена глава. Прис изглеждаше изненадана, че я отвеждат толкова бързо. Стоях на стъпенката за качване и спорех със самата себе си. Да повиша глас и да му заповядам да се върне? Да избягам и никога, НИКОГА повече да не идвам при конюшните? Да избухна в сълзи и да се свия на кълбо?
Стоях замръзнала от нерешителност и го гледах как се отдалечава. Когато с Прис се скриха в конюшните, скочих на земята и побягнах. Отидох при гроба на мама и поседях малко на една много студена пейка. Не бях толкова глупава да мисля, че мама е някъде наблизо. Беше просто едно място, където да съм. Никога не съм била толкова наранена, но не можех да реша дали е заради казаното от Настойчивост, или от това как реагирах. Глупаво момче. Разбира се, че щях да се ядосам и да настоя да знам кой е казал такива ужасни неща. Защо трябваше да ми каже за тях, ако не бе очаквал да ми каже кой ги е казал? А общите уроци с другите деца на Върбов лес? Нямаше да имам нищо против Настойчивост да е там, но ако идваха Тафи и Елм, тяхното мнение за мен щеше да плъзне като отрова. Със сигурност Настойчивост щеше да предпочете да е приятел с голямо момче като Тафи вместо с някоя като мен. Елм и Лея вече помагаха на масата понякога. Стигаше ми да ги зърна мимоходом и да видя колко бързо събират главите си и почват да си шушукат. Подиграваха ми се. Както явно и други вече се подиграваха за външността ми.
Люшнах крака — не стигаха до земята. Носех ботушите от миналата година, кожата отстрани се беше напукала. Гамашите ми бяха целите в тръни от тичането напряко през градините. Коленете ми бяха мръсни и едно сухо листо се беше лепнало на единия ми пищял — сигурно бях коленичила някъде. Изправих се и издърпах предницата на туниката си. Не беше мръсна, но беше зацапана. След разчистването на стаята ми ми бяха останали по-малко дрехи. Някои сигурно бяха изгорени. Може би трябваше да проверя състоянието на вещите си. Остъргах парче кал от туниката си. Бях облякла това само преди ден-два. Петното на гърдите обаче беше старо. „Мръсно и захабено изобщо не е едно и също“, помислих си.
