— Копривка може да го е пратила, без да е знаела, че е убиец.
Премълчах какво мислех, че би могъл да направи лорд Сенч.
Той седна тежко на стола зад писалището си.
— Пчеличке, защо някой би искал да те убие?
Вдигнах очи към меча, висящ на стената над главата му. Може би една истина, казана от мен, щеше да ми спечели истина от него.
— За това, че съм от Пророците — казах бавно. — Момиче, което не им трябва. Или не го искат.
Баща ми извърна очи от мен. После се обърна бавно в стола си и също погледна меча. Вслушах се в по-далечни звуци в къщата. Някой удряше с чук. Врата се отвори и затвори.
— Не мислех, че ще обсъждаме това толкова скоро. — Забарабани с пръсти по ръба на писалището и след това отново ме погледна. Беше толкова тъжен. Толкова гузен, че е направил това част от живота ми. — Колко знаеш? — попита ме тихо.
Приближих се до писалището и отпуснах пръсти на ръба от моята страна.
— Знам кой си. Чий син си. И че съм твоя дъщеря.
Той затвори за миг очи и въздъхна. После, без да ги отваря, ме попита:
— Кой ти каза? Не майка ти.
— Да. Не майка ми. Сама го сглобих. От различни късчета. Всъщност вие не го криехте от мен. Когато бях малка, преди да говорех много, с мама често говорехте над главата ми, за много неща. Истории за Търпение. Колко много искала дете и защо е поискала вие да получите Върбов лес. Навсякъде в имението има късчета от историята на фамилията ми. Портретът на дядо ми е на стената на горния етаж.
Пръстите му се задвижиха по-бавно по писалището. Очите му се извърнаха покрай мен и той се загледа напрегнато в панела на вратата. Разбрах, че трябва да го сглобя заради него.
— Майка понякога те наричаше Фиц. И Копривка също. Приличаш на Рицарин. А и старият портрет на крал Умен и първата му кралица. Моята прабаба. Предполагам, че са го пратили тук, когато се е оженил за кралица Желана и тя не е искала да ѝ се напомня за първата му жена. Аз приличам на кралица Постоянство, мисля. Малко.
— Нима? — каза го едва-едва, думата излезе като дъх.
— Мисля, че да. Носът ми.
— Ела тук — каза той и когато отидох при него, ме вдигна и ме сложи в скута си. Беше хубаво. Почти все едно да седиш на стол. Прегърна ме и ме притисна към себе си. Беше толкова странно — да се чувствам отделена и в същото време толкова близо до него. Като майка, осъзнах внезапно. Тя би могла да ме държи така близо до себе си. Отпуснах глава на рамото на баща ми. Усещах ръката му около мен, здрава и мускулеста ръка, която можеше да ме защити. Той заговори в ухото ми.
— С каквото и име да ни наричат, ти винаги ще си моя. И аз съм твой, Пчеличке. И винаги ще правя всичко, което е по силите ми, за да те защитя. Разбираш ли?
Кимнах.
— Винаги ще имам нужда от теб. Винаги ще искам да си част от живота ми. Разбираш ли това?
Кимнах отново.
— Значи, този писар, който дойде при нас. Фицбдителен. Сенч го праща при нас, защото той също има нужда от закрилата ми. Той е незаконно дете. Като мен. За разлика от теб, неговото семейство иска да се отърве от него. Те нямат нужда от него, нито го искат. Тъй че, за да го опази, Сенч го изпраща тук.
— Като Шън — подхвърлих тихо.
Вслушах се в ударите на сърцето на татко ми.
— И това си го разбрала, така ли? Да. Точно като Шън. Но за разлика от Шън, той е имал малко обучение като, ами, като защитник, и като учител също. Сенч смяташе, че би могъл да е твой охранител и учител също така. И Копривка се съгласи с него.
— И е незаконен?
— Да. Затова името му има Фиц в началото. Баща му го е признал.
— Но баща му не го защитава?
— Не. Не може или не иска, не знам. Предполагам, че е все едно. Жената на баща му и братята му не го обичат и не го искат. Понякога стават такива неща в някои семейства. Но не в нашето семейство. И Фицбдителен не е опасност за теб. Особено сега.
— Сега?
— Пребили са го лошо. Хора, пратени от собственото му семейство. Вероятно от мащехата му. Идва тук, за да не могат да го намерят и да го убият. Ще му дам време да се възстанови достатъчно, за да може да те учи.
— Разбирам. Значи засега съм в безопасност.
— Пчеличке. Ти си в безопасност винаги, докато съм тук. Той не идва, за да те убие, а за да помогне за безопасността ти. И да те учи. Копривка го познава и казва добри неща за него. Ридъл също.
След това замълча. Седях в скута му, отпусната на топлата му гръд, и слушах как диша. Усещах в него дълбоко и разсъдливо спокойствие. Мислех, че ще ме попита колко още знам или как съм го открила, но той не го направи. Имах много странното чувство, че знае. Бях толкова внимателна с взимането на листовете му. Винаги се стараех да ги поставям обратно точно както ги бях намерила. Беше ли забелязал, че нещо липсва? Не можех да го попитам, без да призная какво правя. И изведнъж се почувствах малко засрамена от това как го бях шпионирала. Беше ли лъжене това, че го шпионирам и се преструвам, че не зная разни неща? Труден въпрос. Започнах да се чувствам почти сънена, докато седях така. Може би защото наистина се чувствах сигурно. Защитена.
Изведнъж той въздъхна леко и ме пусна да стъпя на пода. Огледа ме отново от глава до пети.
