Едва слушах думите ѝ. Чувствах се затъпяла и вдървена. Грижливка дърпаше и се ядосваше с косата ми, мъчеше се отчаяно да я направи да изглежда по-дълга и по-момичешка. Вече имаше достатъчно, та поне да ѝ придава цвят, и черепът ми вече не се показваше през нея. Облече ме с малко помощ от моя страна. Опитвах се, но пръстите ми бяха като дебели дремещи наденички, а главата ми тежеше. Грижливка въздъхна над туниката ми, но се радвах на топлината ѝ над ленената ми риза. Когато бях толкова наконтена, колкото можа да ме докара с толкова грубо платно, тя ме отпрати на закуска с напомнянето, че трябва да се позабавлявам и да се сетя за нея, ако масите с дрънкулки са изнесени навън за Зимния празник.
Зимният празник! Малко се поразбудих от тази мисъл. Почти не се бях сещала за него, но тя беше права, скоро щеше да дойде. В спомените ми това беше едно топло и все пак празнично време във Върбов лес. Имаше менестрели и кукловоди, и огромни цепеници, които горяха в камината, и море от сол, което се хвърляше на горящото дърво, за да накара пламъците да подскачат в различни цветове. В навечерието на Зимния празник майка ми винаги слизаше на вечеря с коронка от зеленика на главата. Веднъж остави зимен жезъл, подпрян на стола на баща ми. Беше висок колкото него и украсен с панделки и по някаква причина накара всички слуги да зареват от смях, а лицето на баща ми стана тъмночервено. Така и не разбрах шегата, но знаех, че е напомняне за нещо специално, което двамата си споделяха. Точно тази нощ те винаги сияеха от любов и ми се струваше, че отново са момче и момиче.
Тъй че се постарах да си приповдигна духа, защото знаех, че тази година ще е едно тъжно напомняне за баща ми. Постарах се да прогоня странните си сънища и да съм бодра на закуската ни с овесена каша и наденички, сушени горски плодове и горещ чай. Когато Ридъл влезе и татко ми го покани да седне с нас, предчувствах хубав ден. Но тогава Ридъл ни напомни, че този ден ще замине за Бъкип.
— Можеш да яздиш с нас до Крайречни дъбове — каза баща ми. — Ще хапнем в кръчмата там, преди да продължим. Търговците вече са започнали да излагат стоките си за Зимния празник. Може би с Пчеличка ще намерим някои нещица, които да пратим на сестра ѝ.
Беше съвършената стръв за Ридъл. Можех почти да видя как мисли, че и той би могъл да купи един-два подаръка за Копривка. На Зимния празник любимите често си разменят подаръци за идващата нова година. Зарадва ме, че ще поиска да вземе подарък за сестра ми. Това означаваше, че Шън не го е завладяла истински. Той мислеше за нещо зелено за нея, зелен шал или зелени ръкавици за хубавите ѝ малки ръце. Почти си представяше как ги хлъзга на ръцете ѝ. Примигнах. Не бях знаела, че любимият цвят на сестра ми е зеленият. Ридъл кимна на баща ми и каза:
— Определено мога да се позабавя малко, стига да тръгна навреме, за да стигна до Удседж преди свечеряване. Нямам желание да спя на открито в снега.
— Вали ли вече сняг? — попитах глупаво и гласът ми ми се стори някак странен.
Ридъл ме гледаше добродушно, сякаш мислеше, че се боя да не би да отложим пътуването.
— Лек снежец само. Нищо, което да ни разколебае да тръгнем по работите си.
Понечих да се включа в разговора.
— Аз харесвам снега — казах тихо. — Прави всичко ново. Вървим, все едно няма никой друг.
Двамата ме зяпнаха. Понечих да се усмихна, но устните ми бяха много непослушни. От чайника се издигаше пара. Къдреше се, извиваше се около себе си и отново придобиваше нова форма. Извиваше се като влечуго в морето или като дракон в полет. Опитах се да проследя извивките ѝ.
— Има такива чаровни фантазии — каза Ридъл някъде отдалече и ми наля чай. Гледах как медът закръжи от лъжичката в чашата ми, а след това го разбърках и чаят и медът се завихриха и сляха в едно. Оставих ума си да се завихри с него. Мъжете си говореха, а аз просто бях.
— Облечи се топло, Пчеличке — каза баща ми. Примигнах. Чиниите им бяха опразнени. Спомних си, че щяхме да яздим през снега до Крайречни дъбове. До пазара. За Зимния празник. Днес татко ми и Ридъл щяха да ме видят как яздя Прис. Изведнъж ми се прииска Настойчивост да може да дойде с нас. Смеех ли да помоля за такава странна услуга?
Канех се да ставам, когато Шън и Фицбдителен дойдоха, за да седнат при нас. Писарят като че ли се стъписа, като видя празните ни чинии.
— Закъсняхме ли? — попита изненадано и осъзнах, че баща ми ме е повикал рано на закуска. Той им се усмихна и отвърна сърдечно:
— Не, ние подранихме. Приятна закуска и спокоен ден. Днес отиваме на пазара и ще се видим надвечер.
— На пазара! Какъв късмет! Ужасявах се, че ме чака досаден ден. Ще се нахраня бързо и идвам с вас. — Шън направо сияеше.
Сякаш мислите бяха заразителни, писарят се включи:
— И аз, ако може! Признавам, в припряността си, докато си стягах багажа, не взех толкова топли неща, колкото бих искал да имам тук. И се чудя дали на пазара ще се намерят восъчни таблички? Тъй като учениците ми напредват, бих искал всеки да си има лична за работата си.
