— Много обичам кестени! — каза Ридъл и си открадна един. Вървеше до мен и говореше за Зимни празници, които си спомняше от детството си в едно малко градче. Изяде ми половината кестени. Покрай нас минаха две кикотещи се млади жени със свети коронки. Усмихнаха му се и той им се усмихна в отговор, но поклати глава. Те се засмяха, сплетоха ръце и побягнаха в тълпата.
Спряхме първо при един седлар и татко ми като че ли се разочарова, като чу, че поръчаното седло не е довършено. Чак когато мъжът дойде де премери дължината на краката ми и после поклати глава и каза, че ще трябва да преправи работата си, разбрах, че седлото ще е за Приси и мен. На кожената подложка, и от двете страни, имаше изчукани със замба и боядисани пчели. Зяпнах ги изненадана и мисля, че това направи баща ми толкова щастлив, колкото ако седлото беше готово. Обеща да дойде следващата седмица с коня. Не можех дума да кажа, докато не излязохме навън. Тогава Ридъл ме попита какво мисля за пчелите и отвърнах искрено, че са много хубави, но бих предпочела нападащ елен. Баща ми изглеждаше изумен, а Ридъл се разсмя толкова силно, че хората се обърнаха и ни зяпнаха.
Отбихме се в няколко дюкяна. Татко ми ми купи кожен колан, боядисан в червено и украсен с цветя, и гривна, украсена с цветчета, изрязани от еленов рог, и сладкиш, пълен със стафиди и орехи. В един дюкян купихме три топки бял сапун, ароматизиран с глициния и мента. Много тихо казах на татко, че ми се иска да занеса нещо за Грижливка и нещо за Ревъл. Това като че ли го зарадва. Той намери копчета, изрязани като жълъди, и попита дали Грижливка ще ги хареса. Не бях сигурна, но ги купихме. С Ревъл беше много по-трудно, но когато видя една жена да продава бродирани джобни кърпи, боядисани в шафран, светлозелено и небесносиньо, попитах татко дали би могъл да му купи по една. Татко ми се изненада, че съм толкова сигурна, че ще се зарадва на такъв подарък, но аз изобщо не се съмнявах. Искаше ми се да намеря храброст да го помоля да купи малко подаръче за Настойчивост, но се срамувах.
Едно момче имаше поднос, пълен с малки морски раковини. Някои бяха пробити, за да се носят на връв като мъниста. Задържах се там по-дълго, загледана в тях. Някои бяха извити конуси, други — като лопатки със закръглени ръбове.
— Пчеличке — каза накрая баща ми. — Това са най-обикновени раковини, каквито са осеяли пясъка на всеки морски бряг.
— Никога не съм виждала океана, нито съм ходила по пясъчен бряг — напомних му.
И докато той мислеше над това, Ридъл гребна цяла шепа раковини и ги изсипа в двете ми сбрани ръце.
— Да си ги имаш, докато можеш да повървиш по пясък със сестра си и да си събереш колкото искаш — каза ми. Двамата се засмяха на радостта ми и продължихме. На една набързо вдигната сергия татко ми купи пазарска чанта, каквато майка ми носеше често. Беше изплетена от светложълта слама, със здрава каишка, която минаваше през рамото ми. Нагласих си я и в нея сложих грижливо всичко, което бяхме купили. Татко ми поиска да ми я носи, но ми беше хубаво да усещам тежестта на съкровищата си.
Татко ми даде шест медника и каза, че мога да ги похарча както пожелая. Купих за Грижливка наниз лъскави черни мъниста и дълго парче синя дантела: бях сигурна, че ще се зарадва на тези подаръци. За себе си купих достатъчно зелена дантела за яка и маншети, най-вече защото знаех, че Грижливка ще се зарадва, че съм направила каквото ме посъветва. А накрая си купих кесийка за пари, която да добавя на колана си. Сложих в кесийката последните два медника и половин медник, който ми бяха върнали, и се почувствах много пораснала.
Някакви мъже стояха и пееха и гласовете им се сливаха в падащия сняг. Един дебел мъж седеше в малкото пространство между сградите, обкръжен от толкова ярка светлина, че повечето хора едва можеха да я понесат и извръщаха погледи от него, докато минаваха. Видях един мъж, който жонглираше с картофи, и едно момиче с три дресирани врани, които правеха фокуси с пръстени. В една уличка между сградите амбициозен кукловод и чираците му вдигаха навес за представление. Минахме покрай трима музиканти със зачервени бузи и още по-зачервени носове, които свиреха с гайди под заслона на едно от вечнозелените дървета. Снегът заваля не на шега, на големи пухкави парцали. Засипа раменете на татко ми. Трима просяци изкуцукаха покрай нас, изглеждаха ужасно окаяно. Ридъл им даде по медник и те му пожелаха всичко най-добро с пресипнали от студа гласове. Загледах се след тях, а после погледът ми бе привлечен от един жалък самотен просяк, приютил се на прага на дюкян за чай и подправки. Свих се и потреперих от слепия му поглед.
— Студено ли ти е? — попита ме татко ми. Осъзнах, че сме спрели и че ме пита за втори път. Студено ли ми беше? Пресегнах се за думи.
— Студ иде от сърцето, на вълни от червена кръв — чух се да казвам.
