Разбрах когато баща ми стигна до колача на кучето. Чух силен пукот все едно кост се удари в кост и след това тълпата изрева с друг тон. Ридъл си проби път с рамо и видях баща ми: държеше мъжа вдигнат високо. С лявата си ръка баща ми го стискаше за гърлото. Дясната беше изтеглена назад и видях как се изстреля напред като стрела, пусната от лък. Юмрукът му удари лицето на мъжа и го разби с един удар. След това баща ми го запокити настрана, хвърли го в тълпата с пукот като вълк, прекършил врата на заек. Никога не бях предполагала колко силен е баща ми.
Ридъл се опита да притисне лицето ми в рамото си, но аз се извих, за да гледам. Кучката все още висеше от носа на бика, но червата ѝ се люшкаха на ленти сиво, бяло и червено, които димяха в зимния въздух. Баща ми измъкна нож. Хвана я през врата и ѝ преряза гърлото. Щом сърцето ѝ изпомпа последните капки живот и челюстите ѝ се отпуснаха, пусна тялото ѝ на земята. Не проговори, но чух как ѝ обеща кутретата ѝ да имат по-милостив живот от нейния.
След това си отиде. Остана само главата на мъртвия бик, увиснала от дъба, чудовищно украшение за Зимния празник, и колачът на кучета, който се търкаляше по кървавата земя, стискаше лицето си, храчеше кръв и ръсеше ругатни. Окървавеното нещо в ръцете на татко ми вече не беше куче. Баща ми пусна тялото да падне и се изправи бавно. Кръгът от мъже се разшири. Отстъпваха назад от баща ми и черния поглед в очите му. Той отиде до мъжа на земята, вдигна крака си, стъпи на гърдите му и го натисна към земята. Колачът спря да скимти и затихна. Погледна нагоре към баща ми все едно, че гледаше самата Смърт.
Баща ми не каза нищо. Когато тишината се проточи, мъжът на земята вдигна ръцете си от премазания си нос.
— Нямаше право… — почна той.
Баща ми бръкна в кесията си и хвърли една монета на гърдите му. Беше голяма, нерязан сребърник. Гласът му прозвуча като съсъка на изваден меч:
— За кутретата. — Погледна ги, а после — жалкото кокалесто същество, впрегнато в колата. — И колата с магарето. — Кръгът от зяпачи затихна. Той ги огледа бавно и посочи един младок, пораснал висок като мъж. — Ти. Джеръби. Караш колата с тези кутрета до Върбов лес. Отиваш в конюшните и ги даваш на един, дето му викат Ловеца. После иди при иконома Ревъл и му кажи да ти даде два сребърни къса.
Момчето ахна. Два сребърни къса за малка следобедна работа?
След това баща ми се обърна и посочи един дребничък мъж.
— Руби. Един сребърник, ако махнеш тая кървава бича глава и разчистиш снега от мръсотията тук. Не върви да е част от Зимен празник. Да не би да сме халкидци? Толкова ли искате кралският кръг да се върне в Крайречни дъбове?
Някои може би искаха, но пред обвинението на баща ми нямаше да го признаят. На дюдюкащата възбудена тълпа ѝ беше напомнено, че са хора и че могат да са по-добри. Тълпата вече започваше да се разпръсва, когато мъжът на земята възрази хрипливо:
— Тия кутрета струват много повече от това, дето ми хвърли тук! — Стисна монетата, която му беше хвърлил баща ми, и я вдигна с двете си ръце.
Баща ми му се сопна:
— Тя не е родила тези кутрета! Беше твърде стара. Не можеше да издържи още един бой. Само силата на челюстите ѝ беше останала. И сърцето. Ти просто искаше да вземеш пари от смъртта ѝ.
Мъжът на земята го зяпна.
— Не можеш да докажеш това! — извика той силно. Обвиняваше баща ми в лъжа.
Татко ми обаче вече го беше забравил. Изведнъж бе осъзнал, че Ридъл стои и го гледа втренчено.
Кръвта на старата кучка бе оцапала наметалото му. Видя, че съм го зяпнала, мълчаливо разхлаби токата и го остави да се смъкне на земята, махна тежката вълна от себе си без никаква друга мисъл, освен че не иска да ме оцапа с кръв, когато дойде да ме прегърне. Но Ридъл не ме пусна. Гледах татко си онемяла. Той вдигна очи към Ридъл.
— Мислех, че ще я отнесеш оттук.
— А аз — че ще насъскаш тълпата срещу себе си и че някой ще трябва да ти опази гърба.
— И да вкараш дъщеря ми в това?
— Откакто реши да се намесиш, всеки мой избор беше лош. Съжалявам, че не ти харесва каквото избрах.
Никога не бях чувала гласа на Ридъл толкова хладен, нито бях виждала него и баща ми застанали един срещу друг като двама непознати, ядосани мъже. Трябваше да направя нещо, да кажа нещо.
— Студено ми е — казах на въздуха. — И съм гладна.
Ридъл извърна очи към мен. Изтече мъчителен, тягостен миг. Светът задиша отново.
— Умирам от глад — каза той кротко.
Баща ми погледна в краката си и след миг промърмори:
— И аз.
Наведе се, гребна шепа чист сняг и избърса с него кръвта от ръцете си. Ридъл го гледаше.
