— Тогава ще го направя. Веднага щом ми се позволи да довърша яденето си.
— Не бих имала нищо против да хапна нещо — съгласи се Шън, доволна, че се е наложила. — Но нямат ли нещо по-хубаво от супа и хляб? Ябълков сладкиш? Пилешко?
Вдигнах ръка да повикам момчето. То дойде и Шън пренебрежително започна да го разпитва какви яденета имат на разположение. Нареди му да каже на готвача да затопли една студена птица, която имали в килера, и да я донесе с ябълков пай. Фицбдителен се задоволи със супа и хляб. Момчето спомена, че скоро от фурната в кухнята щели да излязат малки кексчета с джинджифил. Помолих за шест и момчето тръгна.
— Шест? — възкликна Шън удивена. — Шест?
— Едни ще ядем, други ще вземем. Бяха ми любимите, когато бях момче. Мисля, че и на Пчеличка ще ѝ харесат.
Извърнах се да попитам Пчеличка дали иска да опита от любимите ми сладкиши и видях, че я няма. Вдигнах очи към Ридъл. Той кимна към задната страна на гостилницата — тоалетната беше натам.
Шън ме дръпна за ръкава.
— Забравих да помоля за подправки в сайдера ми!
Вдигнах ръка да повикам момчето да се върне. То обаче притича към друга маса, където го посрещнаха с груби подвиквания шестима чакащи да ги обслужат мъже. Хилеха се.
— Зает е в момента — извиних го пред Шън.
— Той ме пренебрегва!
— Ще ида до кухнята и ще им кажа да ти подправят сайдера — предложи Фицбдителен.
— Разбира се, че няма да отидеш! — възкликна тя възмутено. — Момчето трябва да се върне тук и да си изпълни задачите. Том Беджърлок! Не можете ли да го накарате да направи каквото е длъжно? Защо ще пренебрегва по-висшите от него, за да носи храна на маса, пълна с прости селяци? Повикайте го да се върне! Веднага!
Поех си дъх. Ридъл се надигна толкова рязко, че едва не обърна пейката.
— Аз ще ида до кухните. Ханът е пълен с хора. Оставете момчето на мира да си върши работата.
Преметна крак през пейката, обърна се и закрачи през пълното с хора помещение на гостилницата както само той можеше — плъзгаше се между струпаните клиенти, но така, че без да обиди никого.
Освен Шън. Тя зяпна след него и стисна устни. Тонът му не бе оставил съмнение какво мисли за нея. Фицбдителен се вторачи след него с отворена уста. После се обърна към Шън и каза вяло:
— Това не е в стила на Ридъл.
— Имаше тежък ден — извиних го. Насочих ледения си коментар към Шън, но тя, изглежда, беше неуязвима за намерението ми да я засрамя. Намръщих се след Ридъл: усещах, че ме укорява също като Шън. Лант беше прав. Не беше в стила му.
Подозирах, че настроението ми се дължи много повече на избухването на Ридъл, отколкото на превземките на Шън заради подправките ѝ. Затворих за миг очи, усетил горчивина в гърлото си. Горката стара кучка. От години строго бях държал Осезанието си под контрол — отказвах да се пресягам, не позволявах на никого да достига до мен. Днес тези прегради бяха паднали и да обърна гръб щеше да е все едно да си затворя очите, че някой бие Пчеличка. Онзи касапин садист не беше надарен с Осезанието; но бях усетил какво се излъчва от старото куче към него. Не бяха болките в разбитото ѝ, състарено тяло, докато подтичваше след колата. Не беше дори агонията, която изпитваше, докато той я сечеше. Бях се научил през годините да се стягам срещу такъв вид кървяща болка от живи същества. Не. Това, което бе пропукало стените ми и ме заля с гняв, беше нещо друго, което тя чувстваше към него. Вярност. Вяра, че той знае кое е най-добре. През всички дни от живота си тя беше била негов инструмент и негово оръжие, прилагано както той пожелае. Животът ѝ беше минал суров, но бе това, за което тя бе родена. За онзи мъж тя беше давила бикове, беше се била с други кучета, беше се хвърляла срещу глигани. Каквото и да ѝ бе заповядвал, тя го беше правила и бе извличала радостта на оръжието, което прави онова, за което е създадено. Когато се беше справяла добре и бе спечелвала за него, бе имало похвала или парче месо. Колкото и редки да бяха онези моменти, бяха най-добрите в живота ѝ и тя бе готова да направи всякаква жертва, за да спечели още един от тях.
Когато я беше насъскал да скочи на бичата глава, го беше направила мигом. А когато ѝ бе отрязал ухото, бе задържала зъбите си стиснати, приемайки по кучешкия си начин, че има причина за болката, която ѝ нанася господарят ѝ.
Не толкова различно от онова, което бях аз, когато ме беше взел Сенч. Бях се превърнал в онова, в което той ме бе отгледал и обучил. Точно както беше станало и с него. Не го обвинявах за това, което бе направил от мен. Ако не ме беше взел за свой чирак, вероятно нямаше да доживея дори до десет години. Беше взел едно копеле, неудобство и вероятно пречка за трона на Пророка, и ме беше направил полезен. Дори съществено полезен.
